— Това е много известно име — каза тя. — Би трябвало да знаете.
— Моля? — попитах аз.
— Не сте ли чували за друг човек на име Хауард У. Камбъл, младши?
— Може да има и други — съгласих се аз.
— На колко години сте?
Казах и.
— Значи сте достатъчно възрастен, за да помните войната.
— Забрави тази война — укори я синът и твърдо, но с обич. Тъкмо превързваше палеца ми.
— Никога не сте слушали радиопредаванията на Хауард У. Камбъл от Берлин, така ли? — продължи да настоява тя.
— Да… сега си спомних — отвърнах аз. — Бях забравил. Беше толкова отдавна! Никога не съм го слушал, но си спомням, че го споменаваха в новините. Тези неща избледняват.
— Така и трябва — намеси се младият доктор Епстайн. — Принадлежат на един безумен период, който трябва да бъде забравен колкото се може по-скоро.
— Аушвиц — каза майка му.
— Забрави за Аушвиц — настоя доктор Епстайн.
— Знаете ли какво беше Аушвиц? — попита ме майка му.
— Да — отвърнах аз.
— Там прекарах младостта си, а синът ми, докторът, детството си.
— Никога не мисля за това — прекъсна я доктор Епстайн рязко. — Готово. Палецът ви ще се оправи след ден-два. Дръжте го сух и затоплен.
И ме поведе към вратата.
— Sprechen-Sie Deutsch? — извика майка му след мен, когато си тръгвах.
— Моля?
— Попитах дали говорите немски.
— А… — казах аз. — Не… боя се, че не. — Реших да направя срамежлив експеримент с езика. — Nein? Това значи „не“, нали?
— Точно така — кимна тя.
— Auf wiedersehen. Това е „довиждане“, нали?
— Докато се срещнем пак.
— О! Е… auf wiedersehesn.
— Auf wiedersehen — промърмори тя.
ГЛАВА ДЕВЕТА
МОЯТА КРЪСТНИЦА, СИНЯТА ФЕЯ…
Бях вербуван като американски агент през 1938-а — три години преди Америка да влезе във войната. Бях вербуван през един пролетен ден в „Tiergarten“ в Берлин.
Бях женен за Хелга Нот от месец.
Бях на двайсет и шест.
Имах доста добър успех като драматург, при това на немски — езика, на който пишех най-добре. Една моя пиеса — „Чашата“ — се играеше и в Дрезден, и в Берлин. Друга — „Снежната роза“, тъкмо се подготвяше, също в Берлин. Току-що бях завършил трета — „Седемдесет пъти по седем“. И трите представляваха средновековни романси и бяха свързани с политиката колкото шоколадов еклер.
Онзи ден седях сам на една слънчева пейка и обмислях четвърта пиеса, която сама се пишеше в главата ми. Тя си постави заглавието „Das Reich der Zwei“ — „Райх за двама“.
Щеше да е за любовта между мен и жена ми. Имах намерение да покажа как двама влюбени могат да оцелеят в един побъркал се свят, като останат лоялни единствено към райха, състоящ се от тях двамата — райх за двама.
По едно време на пейката отсреща се появи някакъв американец на средна възраст. Приличаше на глупак и празноглавец. Развърза връзките на обувките си, за да облекчи краката си и започна да чете „Чикаго трибюн“ отпреди месец.
По алеята между нас гордо преминаха трима снажни офицери от SS.
Когато се отдалечиха, американецът спусна вестника си надолу и ме заговори с чикагски акцент:
— Хубаво изглеждат тези.
— Предполагам — отвърнах аз.
— Разбирате английски?
— Да.
— Слава Богу, че срещнах някой, който разбира английски. Човек може да полудее като няма с кого да си поприказва.
— Така ли?
— Какво мислите за всичко това? — попита той. — Или човек не бива да задава подобни въпроси?
— Всичко кое?
— Нещата, които стават в Германия. Хитлер, евреите… всичко останало.
— Това не са неща, на които мога да повлияя, така че не мисля за тях.
Той кимна.
— Не ви интередруса, а?
— Моля?
— Не ви интересува.
— Точно така.
— Вие не ме разбрахте, когато казах „интередруса“ вместо интересува, нали?
— Това някакъв популярен израз ли е?
— В Америка, да. Имате ли нещо против да седна до вас, за да не се налага да викаме?
— Както обичате.
— Както обичате — повтори мъжът и дойде при мен. — Звучи ми като нещо, което би казал англичанин.
— Американец — казах аз.
Той повдигна вежди.
— Това факт ли е? Опитвах се да се досетя, че сте такъв, но сигурно нямаше да успея.
— Благодаря.
— Смятате това за комплимент? Затова ли казахте „благодаря“?
— Нито за комплимент, нито за обида. Националността ми не ме интересува толкова, колкото би трябвало, струва ми се.
Това изглежда го озадачи.
— А мога ли да полюбопитствам с какво си изкарвате прехраната?