„Вижте, господине, каква е работата — говореше ми овцата без думи. — Намери ми се току преди един час мъничка рожбица, още слабичка. Вижте, още не може да се изправи на крачката си. Аз съм тъй щастлива, много щастлива! В първия миг когато я видях, забравих всичко друго от радости, забравих дори че съм сама-самичка тука и че е много страшно и за малкото ми, и за мене. За това ви и повиках. Направете каквото можете за нас. Страх ме е и да помисля как ще замръкнем с рожбата си тука. Страх ме обхваща и сега още в бял ден… Орел ще се извие над главата ми и ще отнесе радостта ми…“
Пристъпих и наведох се, взех агнето в ръцете си, прегърнах го и обсипах с милувки. Вакличката му главичка с хубави кротки оченца бе неизразимо хубава. Сърченцето вътре; бързо и равномерно тупкаше. Вече от един час на белия свят това мъничко сърченце бе запяло своята песен под слънцето: жи-вот! жи-вот! жи-вот! А майката гледаше тия милувки над рожбата й и изказваше задоволството си с нежно мълвене: „Нали то ми е хубавичко, господине? И кротичко такова… Какво ще кажете? Вие няма да ми го заколите, да??“
Наистина, премиличко създанийце държех в ръцете си.
Любувайки се с него, аз не забравих и какво трябваше да се прави. Майката, трепереща за рожбата си, стоеше пред мене и чакаше, разчиташе на моя жест. Това бе сериозен миг, върховен момент за нея. Нейното желание е свещено и трябва на всяка цена да се изпълни. Майка е това! Трябваше да понеса слабичката й рожба в ръцете си и да тръгнем да търсим стадото. Че аз бързах за гарата; че там, в чакалнята, има заковано разписание на влаковете, което в бе-де-же с безусловна точност се изпълнява, в случая за майката нямаше значение. Тук над всичко важеше животът на рожбата й.
Може би сам бог ме подлага на изпит в тоя миг — помислих си.
Аз вече знаех по посока къде се намира стадото и понесох агнето, следван в петите от овцата. И в късото разстояние, докато стъпихме по орницата, тя често се подравняваше с мене, гледаше в агнето и му се обаждаше, за да знае то, че тя е тука, да се не бои, че господинът, който го носи, е галантен джентълмен, че той няма да го заколи и прочее, и прочее; или пък просто искаше да го има постоянно пред очите си, да не би някак да се изпари от ръцете ми. Сигурно тя е патила такова нещо.
Наскоро на височината се показа овчарят. Извиках му да дойде и прибере овцата, като дигнах високо агнето, за да го види. Когато той ми даде знак, че е разбрал, оставих малкото под вимето на майка му. Макар олюлявайки се, то можа да застане на крачката си и потърси да суче.
По целия път до гарата тази случка не излезна от главата ми. Дори нещо повече: аз бях в подигнато идилично настроение. Близо към Марица, дето се излиза на самоковския път, срещнах две жени с едно момченце. „Майки“, пошепнах си, отложих шапка и ги поздравих. Отложих шапка на великото и светло чувство — майчинската любов, без която земята в един миг би изстинала и би се покрила с мъртвешки саван. Тя е вездесъща и в мириса на цветята, и в милувките на гълъбите, и в чистите целувки на двойките. В нея и чрез нея се прозира могъщата воля на Вековечния Творец.
Влакът закъсня с двадесет минути. Толкова, колкото, и аз отдадох в услуга на животното.