— Чудесно — отбелязала госпожица Уикъм. — Как си, Роналд?
— Много добре, благодаря — сухо отвърнал Роналд Атуотър.
— Честито — продължила тя.
— Какво му честитиш? — озадачил се Дъдли.
— Годежа, разбира се.
— А, годежа — пренебрежително рекъл Дъдли. Той знаел, че братовчед му се е сгодил за Люси Морзби, и недоумявал как е възможно човек, познаващ божествената Робърта, да вземе да се обвърже с такъв далеч по-второстепенен екземпляр.
— Желая ти много щастие — продължила Боби.
— Благодаря — все тъй сухо отвърнал Роналд. — Е, аз да тръгвам. Радвам се, че ви видях.
И се запътил към Гроувнър Скуеър. Държането му силно впечатлило Дъдли.
— Не бих казал, че старият Рони прелива от сърдечност — отбелязал той, докато сядал на масата. — Не ти ли направи впечатление, че се държа някак рязко?
Госпожица Уикъм въздъхнала.
— Боя се, че Роналд никак не ме харесва.
— Не те харесва! — разтреперил се от възмущение Дъдли и глътнал един картоф, за който в по-спокоен момент би си дал сметка, че превишава с трийсетина градуса допустимата дъвкателна температура. — Не те харесва! — повторил с насълзени очи. — Значи, не е наред с главата.
— По едно време бяхме добри приятели — тъжно разяснила Робърта. Но след случката със змията…
— Каква случка?
— Роналд имаше една змия и аз я взех със себе си, когато го поканих да прекара един уикенд при нас в Хартфордшир. Сложих я в леглото на един от гостите, а майка ми остана с впечатлението, че Роналд е сторил това, та му се наложи да изчезне посред нощ с бавния влак, дето разнася млякото. Боя се, че още не ми е простил.
— Че какво друго си можела да направиш? — разпалено я защитил Дъдли. — В края на краищата, ако някой има змия, какво по-естествено от това да я пъхне в леглото на някой друг?
— И аз така разсъждавах.
— Все пак на човек тъй рядко му се предоставя сгоден случай. Щом ти падне змия, няма да я прахосаш я!
— Именно. Роналд обаче не прие доводите ми. Нито пък — спомнила си тя — майка ми.
— Слушай — сетил се Дъдли, — искам да се запозная с нея.
— Ами аз се прибирам довечера у дома. Защо не дойдеш с мен?
— Ами? Може ли? Наистина?
— Разбира се.
— Не е ли малко непредвидено за майка ти? Няма ли да се изненада?
— О, няма никакво значение. Ще й пратя телеграма. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Страшно ще се зарадва.
— Е, тогава всичко е наред. Много ти благодаря. — Ще те закарам с колата.
Дъдли се поколебал. Част от оживлението се свлякло от свежото му младежко лице. Имал вече преки наблюдения върху шофьорския темперамент на госпожица Уикъм и бил изпитал щастието да умре десетина пъти през няколкото кратки секунди, необходими й да измине една миля по най-оживената лондонска улица.
— Ако нямаш нищо против — изломотил той притеснено, — предпочитам с влака.
— Твоя работа. Най-удобният влак е в шест и четвърт. Ще те откара навреме за вечеря.
— От гарата на Ливърпул Стрийт, нали? Само един куфар, предполагам? Чудесно. Слушай, сигурна ли си, че майка ти няма да има нищо против да й се натреса без предупреждение?
— Разбира се, че съм сигурна. Много ще й бъде приятно да се запознае с теб.
— Чудесно! — зарадвал се Дъдли.
Влакът вече потеглял, когато Дъдли се метнал вътре заедно с куфара си. Бил достатъчно неблагоразумен на път за гарата да се отбие в своя клуб „Търтеите“ и да се забърка в спор с две от момчетата, докато се подкрепял на крак в бара. Затова едва успял да грабне куфара от гардероба на клуба и да хукне да гони такси. За късмет попаднал на великолепен шофьор, така че успял — леко задъхан от финалния спринт по перона, но иначе окей във всяко едно отношение. Облегнал се в купето и се замислил. Не след дълго мислите му се прехвърлили от Боби върху майка й. Стига само всичко да минело както трябва, и той бил убеден, че въпросната все още непозната дама в скоро време щяла да се превърне във важна фигура в живота му. При нея именно щял да отиде, след като Боби, със свенливо заровена в рамото му главичка, му прошепнела, че го обичала от мига, в който го зърнала за пръв път.
— Лейди Уикъм — щял да каже той. — Не, не лейди Уикъм! Майко!
Да, добре като начало. А след това вече лесна работа. При условие, разбира се, че майката се окажела жена на място и го одобряла от пръв поглед. Той опитал да си представи лейди Уикъм и тъкмо чертаел портрет на добродушна, миловидна женица, попрехвърлила средната възраст, когато влакът спрял на някаква гара и Дъдли, хвърлил разсеян поглед към един от надписите, внезапно осъзнал, че именно тук трябвало да слезе.