— Ще ви заведа в библиотеката.
Колкото и строго да не одобрявала този мошеник, вмъкнал се с измама в чужд дом с цел да го ограби, лейди Уикъм поомекнала при въвеждането на тази литературна нотка. Била неуморна писателка на романи и с удоволствие навирала произведенията си дори в ръцете на най-недостойните. Така че вкарала Дъдли в библиотеката, светнала лампата и се отправила без колебание към третата лавица отгоре надолу до камината. Избрала една от редицата книги в ярки обложки и му я подала.
— Може би това ще ви достави удоволствие.
Дъдли огледал четивото с нескрито съмнение.
— А, не, и дума да не става! — запротестирал той. — Това е от Джордж Мастърман.
— Е, и? — попитала ледено лейди Уикъм.
— Всичките му писания са страхотна бълвоч — пояснил Дъдли. — Не мислите ми?
— Не мисля. Може би не съм безпристрастна, тъй като Джордж Мастърман е писателският ми псевдоним.
Дъдли премигнал.
— О, мина? Искам да кажа, нима? Значи, така, а? Е, аз таквоз… — Обзело го непреодолимо желание да бъде къде да е другаде. — Ето това ще ми свърши работа — пресегнал се наслуки към най-близката лавица. — Много благодаря. Лека нощ. Искам да кажа, довиждане. Не, искам да кажа, благодаря. Да, лека нощ. Лека нощ.
И се стрелнал нагоре по стълбите, следен неотлъчно от два чифта очи. Тези на лейди Уикъм били студени и недоброжелателни. А онези на Симънс преливали от въжделение. Тъй рядко му излизал късметът, докато изпълнявал служебните си задължения, на иконом, да попрактикува спорта, който бил негова страст още от младежки години. Най-много да стрелне по случаен заек; и сега, като гледал оттеглящия се Дъдли, устата му се пълнела със слюнки. Но той се преборил мъжествено с копнежа си и въздъхнал дълбоко.
— Неприятен тип, милейди.
— Обаче съобразителен — принудена била да признае лейди Уикъм.
— Това е низката хитрост на един мошеник, милейди — позволил си да я поправи Симънс. — Книга му потрябвала! Ха! Това е само уловка.
— Най-добре ще е да продължиш да го следиш, Симънс.
— Категорично да, милейди.
Дъдли седнал на леглото задъхан и изплезил език. Подобно нещо не му се било случвало и за миг гладът го напуснал, за да стори място на душевни терзания. От всичко на света най-много мразел да се прави на глупак, а ето че всяка фибра в тялото му подсказвала, че по време на неотдавнашната среща се изявил като такъв. Загледан с празен поглед в пространството, той прехвърлил наум всеки момент от болезнената сцена и колкото повече разглеждал своя дял в нея, толкова по-зле се чувствал. Затресъл се ситно от срам и мъка. Окъпал се от главата до петите в смъдяща топлина.
А после, отначало слабо, но с всеки изминал момент все по-силно, гладът взел отново да си налага волята.
Дъдли стиснал зъби. Трябвало да се пребори с него. Духът трябвало на всяка цена да удържи връх над материята. Хвърлил едно око към книгата, която бил грабнал от полицата, и за пръв път през тази нощ му се сторило, че съдбата е все пак на негова страна. От една библиотека, несъмнено претъпкана с несравним боклук, бил избрал „Един скитник в чужбина“ от Марк Твен — книга, която не бил препрочитал от невръстна възраст, но затова пък винаги имал това намерение. Най-подходящото четиво за случая — щяло да му позволи да забрави мъките на глада до потеглянето на влака, дето разнасял млякото.
Той я отворил наслуки и с ужас установил, че съдбата все пак не е пропуснала да се погаври с него.
„От много месеци насам не бях хапвал свястна храна (зачел се Дъдли), но скоро ще ми се удаде този случай — скромен обяд насаме със себе си. Избрах си няколко ястия и си съставих кратко меню, което ще потегли за дома с парахода, тръгващ преди моя, и ще ме чака димящо у дома. А именно:…“
Дъдли се олюлял. Твърде ясно си припомнил момчешките години, когато за пръв път попаднал на това „а именно“. Пасажът, който следвал, още бил запечатан в паметта му, тъй като го чел като ученик, вечно подвластен на стръвнишки глад и неизлечимо безпаричие, та нямал с какво да си напазарува от училищната лавка, за да изкара до следващото ядене. Още тогава въпросният пасаж го бил подложил на нечовешки страдания, а ето че сега щял да го подложи на нещо далеч по-страшно.
„Нищо, решил той, не е в състояние да ме накара да продължа да чета.“ Затова веднага зачел:
„Репички. Печени ябълки със сметана.
Пържени скариди. Задушени скариди. Жабешки бутчета.
Кафе със сметана.
Много масло.
Пържено пиле по южняшки.
Пържоли.
Картофи, печени в масло.
Печено пиле.Ф“
Дъдли изстенал. Опитал се да захлопне книгата, но тя не се затваряла. Опитал се да свали поглед от страницата, но очите му се връщали там като пощенски гълъби в родния гълъбарник.