„Пъстърва от Сиера Невада.
Агнешка главичка.
Костур от Мисисипи.
Говеждо печено.
Печена пуйка с кестени.
Крехки стъбла целина.
Печен фазан.
Печена патица.
Печени кокошки.
Яребици на скара.
Бекон със зрял фасул.
Бекон със зелена салата по южняшки.“
Дъдли скочил от леглото. Повече не можел да понесе. Вече изживяното в търсене на храна било от такова естество, че не насърчавало по-нататъшни усилия в същата насока, ала има времена в живота на един мъж, когато той не може да се съобразява с някакви си там неудобства. Дъдли си събул обувките и излязъл на пръсти от стаята. Насреща му от дъното на ярко осветения коридор изникнала позната фигура.
— Е? — попитал Симънс, нагласяйки пушката и масажирайки с любов спусъка.
Дъдли се облещил и сърцето му спряло за миг да бие.
— А, здрасти — поздравил той.
— Какво желаете?
— О, ъ-ъ… нищо.
— Тогава обратно в стаята.
— Ама чуй какво ще ти кажа — започнал отчаяно и многословно Дъдли. — Умирам от глад. Направо умирам. Затова те моля, бъди добро момче, изтичай до килера или кухнята и ми донеси един-два сандвича.
— Я да се прибираш в стаята, изверг такъв! — изръмжал икономът с такава злоба, че Дъдли незабавно изпълнил заповедта. За пръв път чувал подобни думи от устата на английски иконом. Той дори не бил допускал, че икономите са в състояние да ги произнасят.
Отново си обул обувките, завързал ги и се замислил напрегнато над този проблем. Какво ли, питал се той, всъщност става? Какво се крие зад това поведение? Можел да проумее факта, че домакинята, разтревожена от среднощни шумове, е вдигнала на крак иконома и му е наредила да се запаси с огнестрелно оръжие, за да я охранява. Но защо този тип си е направил бивак пред спалнята му? В края на краищата много добре знаят, че е приятел на щерката на дома.
Тъкмо се опитвал да се пребори с този проблем, когато вниманието му било привлечено от странен барабанящ шум. Носел се на неравни интервали откъм прозореца. Дъдли станал и наострил уши. Ето го пак. Допълзял до прозореца и надникнал навън. В същия миг нещо остроръбесто го улучило болезнено по носа.
— Ох, прощавай — произнесъл нечий глас.
Дъдли се сепнал. Взрял се по посока на гласа и забелязал, че вляво, в непосредствена близост с прозореца му, имало балконче, на което била застанала, окъпана от сребристата лунна светлина, Робърта Уикъм. Тъкмо навивала една връв, към чийто край била завързана остра кука.
— Извинявай, моля те — повторила тя. — Само се опитвах да ти привлека вниманието.
— И сполучи — уверил я Дъдли.
— Помислих, че може да си заспал.
— Заспал! — Лицето на младия мъж се сгърчило в страховита гримаса. — Че нима някой изобщо заспива в тази къща? — Той се наклонил напред и снишил глас: — Слушай, вашият иконом, да го вземат мътните, нещо се чална.
— Какво?
— Стои на стража пред вратата ми с огромен топ в ръка. А преди малко, като си подадох носа навън, така ми се развика…
— Боя се — рекла Робърта и прибрала връвта с куката, — че те мисли за крадец.
— Крадец? Та нали казах на майка ти, и то съвсем членоразделно, че съм твой приятел!
Нещо почти като смущение споходило трудносмутимата госпожица Уикъм.
— Да, тъкмо за това исках да говоря с теб. Работата е там, че…
— Слушай, ти кога пристигна? — прекъснал я Дъдли, тъй като този въпрос осенил неотложно крайно замътения му мозък.
— Преди половин час.
— Какво?
— Вмъкнах се през прозорчето на килера. И първото, на което се натъкнах, беше мама по пеньоар. — Тя потреперила при този спомен. — Не си виждал мама по пеньоар — додала с крехко гласче.
— И още как! — уверил я Дъдли. — Това може би е изживяване, на което трябва да се подложи поне веднъж в живота ри всеки истински мъж, но от мен да знаеш — веднъж ми е предостатъчно!
— На идване направих катастрофа — продължила госпожица Уикъм, погълната от собствените си проблеми и затова твърде безчувствена към неговите. — Един кръгъл идиот с камион ме остави, моля ти се, да се блъсна в него! Колата ми е куп тенекии. Няколко часа не можах да се измъкна, а на всичкото отгоре влакът, който взех, спираше на всяка керемида!
Като доказателство (ако изобщо е имало нужда от такова) за напрежението, на което бил подложен Дъдли Финч през онази нощ, може да послужи фактът, че сведението за пътния инцидент, изживян от голямата му любов, ни най-малко не му причинило болезнената загриженост, която несъмнено би изпитал двайсет и четири часа по-рано. Дори го посрещнал с невъзмутимо хладнокръвие.