— Добре де, а като видя майка си, не й ли каза, че съм ти приятел? — попитал нетърпеливо.
Госпожица Уикъм се поколебала с отговора.
— Ами нали това се опитвам да ти обясня — изрекла най-сетне. — Виж каква беше работата. Първо трябваше да я осведомя по възможност най-тактично, че колата не е застрахована. Не бих казала, че остана очарована. А след това тя ми разказа за теб и… Дъдли, рожбо, какви си ги забъркал? Майка ми твърди, че поведението ти било, меко казано, оригинално.
— Признавам, че съм взел по погрешка чужд куфар и не можах да се облека официално за вечеря, но като оставим това, не виждам нищо особено в поведението си.
— От самото начало те заподозряла.
— Ако й беше изпратила обещаната телеграма, с която да я известиш за пристигането ми…
Госпожица Уикъм зацъкала с език, изпълнена с угризения.
— Знаех си, че съм забравила нещо. Ох, Дъдли, много съжалявам.
— Няма за какво — горчиво отвърнал той. — По твоя вина откаченият ви иконом сигурно ще ми отнесе главата с топа си, но важното е ти да не се тревожиш. Та какво казваше?
— Ах, да! Значи, натъкнах се на мама… Нали разбираш, Дъдли, миличък, колко ми беше трудно! Съобщавам й, че колата не е застрахована, а тя изведнъж ме пита дали съм те поканила тук. Тъкмо да кажа „да“, и тя заговори за теб с такава горчивина и яд, че моментът някак ми се видя неподходящ. Затова, като ме попита дали си мой приятел…
— Ти й каза, че съм, нали?
— Е, не буквално…
— Тоест?
— Нали разбираш, трябваше да бъда крайно дипломатична.
— Е и?
— Затова й казах, че през живота си не съм те виждала.
Дъдли издал странен звук, напомнящ вятър, който въздиша в клоните на вековна топола.
— Но всичко е наред — побързала да го увери госпожица Уикъм.
— Да, нали? И аз останах със същото впечатление.
— Ще поговоря със Симънс и ще му обясня, че трябва да те пусне да избягаш. И всичко ще се уреди прекрасно. Има един чуден влак, който разнася…
— Знам всичко за този влак, много ти благодаря.
— Ей сега ще поговоря с него. Ти не се тревожи, душко.
— Да се тревожа? Аз? Че за какво да се тревожа?
Госпожица Уикъм изчезнала. Дъдли се махнал от прозореца. Откъм коридора се дочули приглушени гласове. После някой потропал тихо на вратата. Дъдли отворил и на прага застанала посланичката. В дъното на коридора, оттеглил се тактично зад кулисите, икономът Симънс стискал пушка в ръце.
— Дъдли — прошепнала госпожица Уикъм, — имаш ли пари?
— Да, малко.
— Пет лири ще намериш ли? За Симънс.
Дъдли усетил как войнственият дух на Финчови заврял в жилите му. Кръвното му налягане рязко отскочило нагоре.
— Да не би след всичко, което се случи, този мръсник да има наглостта да очаква от мен бакшиш?
Той изгледал зверски през рамото й мъжа с пушката, който почтително и предвзето му се усмихнал. Явно обяснението на Боби го било убедило, че се е отнесъл несправедливо към Дъдли, тъй като доскорошната подчертана враждебност изцяло липсвала в поведението му.
— Ама виж каква е работата — заобяснявала Боби. — Горкият Симънс е крайно разтревожен.
— Много се радвам — отмъстително изпръхтял Дъдли. — Дано тези тревоги го отнесат в гроба.
— Страх го е да не би мама да му се разсърди, като разбере, че си се измъкнал. Не иска да загуби службата си.
— Още едно доказателство, че не е с всичкия си, щом като не иска час по-скоро да се изнесе от тази къща.
— Затова настоява да получи нещо на ръка — в случай че мама се разбеснее и го уволни поради липса на бдителност. Той, ако искаш да знаеш, ми поиска десетачка, но аз свалих цената на пет лири. Затова дай парите, Дъдли, миличък, и да пристъпим към действия.
Дъдли извадил банкнотата и я изпратил с дълъг поглед, свидетелстващ за дълбока привързаност и още по-дълбоко съжаление.
— Ето! Дано си купи с нея алкохол, да препие, да се спъне и да си строши врата!
— Благодаря — рекла Боби. — Има още едно съвсем нищожно условие, което той постави, но няма защо да се тревожиш за него.
— Какво условие?
— А, съвсем дребна работа. Не че трябва да правиш нещо — ни най-малко. Излишно е да се тревожиш. По-добре започни веднага да завързваш чаршафите.
Дъдли се облещил изумено.
— Да завързвам?! Чаршафите?!
— За да се спуснеш по тях от прозореца.
Основно правило в живота на Дъдли било никога след като си е вчесал и намазал с брилянтин косата, да не я докосва с ръка. Ала през тази страшна нощ правилата на цивилизования живот се сгромолясвали едно подир друго. Той посегнал нагоре, напълнил си шепата с коса и заскубал. Никакъв друг жест не можел да изрази достатъчно красноречиво огорчението му.