Известно време Хол се чувстваше сигурен. Той дори пак започна да забравя за маймуната, или да вярва, че е била лош сън. Но когато се върна от училище оня следобед, когато майка му умря, тя пак беше на полицата, със замръзнали във въздуха чинели и му се хилеше.
Той бавно се приближи до нея — сякаш не беше на себе си, сякаш той самият се беше превърнал в механична играчка. Видя ръката си, как се протяга и я сваля. Усети как мъхавата й козина скърца в ръката му, но усещането беше приглушено, просто натиск, сякаш някой го бе натъпкал с Новокаин. Той чуваше собственото си дишане — бързо, пресъхнало, сякаш вятърът минаваше през сламка.
Той я обърна и сграбчи ключа и години по-късно щеше да мисли, че бе упоен и омаян като човек, който слага до слепоочието си револвер с шест гнезда, в който има само един патрон и натиска спусъка.
— Недей — остави я, изхвърли я, не я пипай…
Той завъртя ключа и в тишината чу кратки серии от тракащите звуци при навиване. Когато той пусна ключа, маймуната започна да удря чинелите и той усещаше как тялото й подскача, навежда се и подскача, навежда се и подскача, сякаш беше живо, наистина беше живо, гърчеше се в ръката му като противен пигмей, а вибрациите, които усещаше през оплешивяващата й козина не бяха вибрации на въртящи се винтчета, а на туптящо сърце.
Хол изстена, изпусна маймуната и се дръпна назад, ноктите му се забиха в плътта под очите му, дланите му се притискаха към устата. Той се препъна в нещо и за малко щеше да падне (тогава щеше да е на пода заедно с нея, изскочилите му сини очи щяха да гледат в нейните стъклени светлокафяви). Той се запрепъва към вратата, излезе заднешком, затръшна я и се облегна от външната страна. Изведнъж се затича към банята и повърна.
Госпожа Стъки беше тази, която донесе новината от завода за хеликоптери и остана при тях първите две безкрайни нощи, докато дойде леля Айда от Мейн. Майка им беше умряла този следобед от мозъчен удар. Тя си стояла до охладителя с чаша вода в ръка и се сгромолясала като подкосена, като продължавала да държи картонената чаша. С другата ръка се опитала да се вкопчи в охладителя и повлякла със себе си огромната стъклена бутилка с азотна киселина. Бутилката се беше разбила… но заводският лекар, дотичал незабавно бе казал впоследствие, че смята, че госпожа Шелбърн е била мъртва, още преди киселината да се просмуче през роклята и бельото й и да стигне до кожата. На момчетата въобще не им разказаха тези подробности, но някак Хол узна. Той сънуваше тази сцена отново и отново през дългите нощи, последвали смъртта на майка му. Още ли имаш проблеми със заспиването, братче? Бил му беше задал този въпрос и Хол предполагаше, че Бил счита цялото това мятане и страшните сънища за резултат от внезапната смърт на майка им и то си беше така… но само отчасти. Съществуваше и вината, убийствената увереност, че е убил майка си, като нави маймуната оня слънчев следобед.
Когато Хол най-накрая заспа, трябва да е спал дълбоко. Когато се събуди, бе станало почти обяд. Пити седеше с кръстосани крака на един стол в другия край на стаята, методично ядеше портокал, резен по резен, и гледаше някакво телевизионно състезание.
Хол спусна краката си на пода с чувството, че някой го е приспал с удар… а после с удар го е събудил. Главата му пулсираше.
— Къде е майка ти, Пити?
Пити се обърна и го погледна.
— Излязоха на пазар с Денис. Аз казах, че ще остана с теб. Винаги ли бълнуваш, татко?
Хол погледна предпазливо сина си.
— Не. Какво казах?
— Не можах да разбера. Но малко се изплаших.
— Ето, че пак съм на себе си — каза Хол и успя да се усмихне леко. Пити отвърна на усмивката му и Хол пак изпита онази чиста любов към момчето, едно ведро, силно и безхитростно чувство. Той се чудеше защо се чувства толкова добре с Пити, защо чувства, че разбира Пити и може да му помага и защо Денис прилича на прекалено тъмен прозорец, през който не можеш да погледнеш, с тайнствени привички и поведение, което той не можеше да разбере, защото той самият като момче бе съвсем друг тип. Беше много лесно да се каже, че преместването от Калифорния бе променило Денис или, че…