Мислите му замръзнаха. Маймуната. Маймуната седеше на перваза на прозореца със застинали чинели. Хол усети как сърцето му замира в гърдите и после изведнъж бързо се разтуптява. Очите му се премрежиха и пулсиращата му глава започна жестоко да боли.
Тя бе избягала от куфара и сега седеше на перваза на прозореца и му се хилеше.
Ти мислеше, че си се отървал от мене, нали? Но ти и преди си мислил същото, нали?
Да, помисли си той отчаяно. Мислил съм.
— Пит, ти ли извади маймуната от куфара ми? — попита той, като предварително знаеше отговора. Той бе заключил куфара и бе прибрал ключа в джоба на палтото си.
Пити хвърли поглед на маймуната и нещо като неудобство, премина по лицето му.
— Не — каза той. — Мама я сложи там.
— Така ли?
— Да. Взе я от теб. Посмя се.
— Взе я от мен? Какво говориш?
— Ти спеше с нея. Аз си миех зъбите, но Денис забеляза. Той също се смя. Каза, че приличаш на бебе, гушнало мече.
Хол погледна маймуната. Устата му бе пресъхнала и не можеше да преглътне. Спал с маймуната? Спал? С тази противна козина до бузата му, може би до устата му, светещите очи, взрени в спящото му лице, тези ухилени зъби близо до шията му? Върху шията му? Боже господи.
Той бързо се обърна и отиде до гардероба. Куфарът си беше там, все така заключен. Ключът продължаваше да е в джоба на палтото му.
Зад гърба си усети, че се изключва телевизора. Питър го гледаше сериозно.
— Татко, не ми харесва тази маймуна — каза той с толкова тих глас, че едва се чуваше.
— И на мен — каза Хол.
Пит се вгледа в него, искаше да разбере дали се шегува, и се увери, че не. Той дойде до баща си и здраво го прегърна. Хол усещаше как той трепери.
Тогава Пити започна до му шепне на ухото, много бързо, сякаш се страхуваше, че няма да има кураж да го повтори… или, че маймуната можеше да го дочуе.
— Имам чувството, че ме гледа. Сякаш, че те гледа, където и да се намираш в стаята. А когато си в другата стая, сякаш, че те гледа през стената. През цялото време имам това чувство… сякаш, че й трябвам за нещо.
Пити потръпна. Хол го прегърна още по-силно.
— Сякаш, че иска да я навиеш — каза Хол. Пит започна да кима с всичка сила.
— Тя всъщност не е повредена, нали, татко?
— Понякога е, — каза Хол като погледна през рамо към маймуната. — Но понякога работи.
— През цялото време ми се щеше да отида при нея и да я навия. Беше толкова тихо, че си помислих: не мога, ще събудя татко, но продължаваше да ми се иска и отидох до нея и аз… я докоснах и усещането беше много гадно… но някак ми хареса… сякаш, че ми казваше, Навий ме, Пити, ще си поиграем, баща ти няма да се събуди, той въобще никога няма да се събуди, навий ме, навий ме… — Момчето изведнъж избухна в плач. — Лошо е, зная. Има нещо, което не е наред. Не можем ли да я изхвърлим, татко? Моля те?
Маймуната се ухили на Хол с вечната си усмивка. Той усещаше как между тях са сълзите на Пити. В късната утрин слънчевите отблясъци се отразяваха от месинговите чинели и рефлектираха на простия гипсов таван на хотелската стая.
— И по кое време каза майка ти, че ще се върнат с Денис, а Пити?
— Около един — той избърса зачервените си очи с ръкава на ризата си, беше му неудобно, че е плакал. Но не искаше да погледне към маймуната. — Аз включих телевизора — прошепна той. — Силно го включих.
— Добре си направил, Пити.
И как ли щеше да стане? почуди се Хол. Инфаркт? Удар, като майка ми? Какво? Всъщност няма никакво значение, нали?
И по петите на тази мисъл веднага припълзя друга, още по-студена мисъл: Отърви се от нея, казва той. Изхвърли я. Но може ли човек да се отърве от нея? Въобще някога?
Маймуната му се хилеше подигравателно, чинелите й бяха раздалечени на около тридесет сантиметра. Дали внезапно се е съживила през нощта, когато е умряла леля Айда? изведнъж се зачуди той. Това ли е бил последния звук, който е чула, приглушеното данг-данг-данг на маймуната, която си удря чинелите на тъмния таван и свиренето на вятъра в улука.
— Може би не е чак такава лудост — каза Хол на сина си. — Иди да си вземеш пътната чанта, Пити.
Пити го погледна неуверено:
— Какво ще правим?
Може би човек може да се отърве от нея. Може би завинаги, може би, поне за известно време. По-дълго известно време или по-късо известно време. Може би тя просто ще се връща отново и отново и нещата ще си бъдат така… но може би аз — ние — ще можем да се сбогуваме с нея за дълго. Последният път тя не се появи в продължение на двадесет години. Бяха й нужни двадесет години, за да излезе от кладенеца…