Здрасти, Хол, как си? Маймуната се ухили от тъмния си ъгъл. Чинелите й бяха застинали на разстояние тридесет сантиметра. Декоративната възглавница, която Хол бе поставил между тях, бе запратена в другия край на тавана. Нещо — някаква сила я бе захвърлила толкова силно, че калъфката се бе разкъсала и от нея се подаваше пълнеж.
Не се тревожи за Дейзи, тя бе стара, Хол, дори ветеринарят каза, че е стара, а впрочем, видя ли как шурна кръвта от очите й, а Хол? Навий ме, Хол. Навий ме, хайде да си играем и кой е мъртъв, Хол? Ти ли си?
И когато дойде на себе си, той се видя как пълзи към маймуната като хипнотизиран. Бе протегнал едната си ръка за да хване ключа. Тогава се втурна обратно, в бързината за малко щеше да падне по стълбите — и сигурно щеше да падне, ако стълбата не беше толкова тясна. От гърлото му идваше някакво тихо скимтене. Сега той седеше в лодката и гледаше към Пити.
— Няма полза от това да се заглушават чинелите — каза той. — Веднъж опитах.
Пити погледна нервно към чантата.
— И какво стана, татко?
— Не ми се говори за това — каза Хол, — а и на тебе няма да ти се слуша. Ела да ме бутнеш.
Пити се наведе, започна да бута и килът на лодката застърга по пясъка. Хол потопи греблото и изведнъж чувството, че е свързан със сушата изчезна и лодката се задвижи плавно, пак беше себе си след толкова години в тъмния навес, и леко се заклати по вълните. Хол спусна и другото гребло във водата и затвори заключалките на греблата.
— Внимавай, татко — каза Пити.
— Няма да се бавя — обеща Хол, но след това погледна чантата и се замисли.
Той се наведе и започна да гребе. Появи се старата, позната болка в кръста и между плешките. Брегът се отдалечи. Като в някаква магия Пити пак стана на осем, на шест, на четири години, така както си стоеше на брега на езерото. Той вдигна бебешка ръка над очите си, за да си направи сянка.
От време на време Хол поглеждаше към брега, но не си позволяваше да се взира внимателно в него. Бяха минали петнадесет години и ако започнеше внимателно да изучава бреговата линия, щеше да види по-скоро промените, отколкото приликите и можеше да се обърка. Слънцето напичаше врата му и той започна да се поти. Погледна към чантата и за миг изгуби ритъма на загребване и изтласкване. Имаше чувството, че чантата започна да се издува от едната страна. Загреба още по-бързо.
Задуха вятър, от който потта му изсъхна и му стана по-хладно. Лодката се надигаше и когато носът се спущаше надолу, от двете страни се разплискваше вода. Май вятърът се беше засилил през последните няколко минути? Пити викаше ли му нещо? Да. Хол не можеше да разбере какво точно му вика, защото вятърът отнасяше думите му. Нямаше значение. Да се отърве от маймуната за още двадесет години — или може би (моля те, господи), завинаги.
Завинаги — това имаше значение. Лодката се тласна назад и пропадна надолу. Той погледна наляво и видя бели зайчета по вълните. Пак погледна към брега и видя Хънтърс Пойнт и някаква съборетина, която трябва някога да е била навеса за лодката на Бърдън, някога в детството им. Значи почти е стигнал. Почти на мястото, където прочутият Студебейкър на Еймъс Калигън бе направил плонж през леда един декември преди много време. Почти над най-дълбокото място на езерото.
Пити крещеше нещо, крещеше и сочеше. Хол все така нищо не чуваше. Лодката се клатеше и накланяше и вдигаше облаци ситни пръски с олющения си нос. В един от тях засия мъничка дъга, но бързо се разкъса. Слънце и сянка се гонеха над езерото като през щори и вълните вече не бяха леки, белите зайчета бяха станали по-големи. Потта му беше изсъхнала до такава степен, че кожата му настръхна, а от пръските гърбът на якето му беше прогизнал. Той продължи да гребе непреклонно, гледаше ту към брега, ту към чантата. Лодката пак се надигна, този път толкова високо, че за миг едно от греблата загреба въздух, вместо вода.
Пити сочеше към небето, сега писъкът му бе само един слаб, далечен звук.
Хол погледна през рамо.
Езерото бе завряло от надигащите се вълни. Една сянка се плъзна по водата към лодката и нещо във формата й бе познато, така ужасно познато, че Хол вдигна глава и тогава усети как в свитото му гърло се надига вик.
Слънцето беше зад един облак и бе очертало непостоянната му форма с два раздалечени полумесеца, обточени в златно. В единия край на облака се бяха разкъсали две дупки и през тях се процеждаха два лъча слънце.
Точно когато облакът минаваше над лодката, чинелите на маймуната, не особено приглушени от чантата, започнаха да се удрят. Данг-данг-данг-данг, сега си ти, Хол, най-накрая си ти, ти си над най-дълбокото място в езерото сега и е твой ред, твой ред, твой ред…