Денис се изчерви, лицето му погрозня от чувството за вина.
— Нямаше да съм в това лайнено училище, ако тебе не бяха те изритали.
Хол отново блъсна момчето във вратата.
— Не са ме изритали, съкратиха ме, ти го знаеш много добре и нямам нужда от твоите лайнени приказки по този въпрос. Имаш проблеми? Значи навлизаш в живота и добре дошъл, Денис. Само не ги стоварвай върху мен. Имаш какво да ядеш. Имаш в какво да си облечеш задника. Ти си на дванайсет години и на дванайсет години, аз нямам… нужда от никакви… лайнени приказки от теб. — Той завършваше всяко изречение, като дръпваше момчето напред, докато носовете им почти се докосваха, а след това блъскаше Денис обратно във вратата. Не чак толкова силно, че да го заболи, но Денис се изплаши — баща му не беше го докосвал, откакто се бяха преместили от Тексас — и започна да реве с високите, ясни хълцания на малко момче.
— Давай, пребий ме — изкрещя той на Хол, лицето му бе изкривено и цялото на петна. — Ако искаш ме пребий, зная колко много ме мразиш.
— Не те мразя. Много те обичам, Денис. Но аз съм ти баща и ти ще ме уважаваш или ще те претрепя.
Денис се опита да се откопчи. Хол дръпна момчето към себе си и го прегърна. За миг Денис се съпротивляваше, после заби лице в гърдите на Хол и заплака, сякаш от изтощение. Такъв плач Хол не бе чувал от децата си в продължение на години. Той затвори очи и осъзна, че той самият е изтощен.
Тери започна да блъска по другата страна на вратата.
— Престани, Хол! Каквото и да му правиш, престани!
— Не го убивам — каза Хол. — Остави ни, Тери.
— Само посмей…
— Всичко е наред, мамо — каза Денис, притиснат до гърдите на Хол.
За миг той почувства как тя объркано замълча и после се отдалечи. Хол пак погледна сина си.
— Извинявай, татко, за гадните думи — каза Денис неохотно.
— Добре. Приемам с благодарност. Когато се приберем вкъщи следващата седмица, ще изчакам два-три дни и след това ще ти проверя всичките чекмеджета, Денис. Ако има нещо, което не искаш да видя, по-добре се отърви от него.
Отново това чувство за вина премина през лицето му. Денис наведе очи и избърса носа си с ръкав.
— Мога ли да си вървя? — той пак прозвуча намусено.
— Разбира се — каза Хол и го пусна.
Пролетта трябва да го заведа на къмпинг. Само ние двамата. Да половим малко риба, както чичо Уил обичаше да ни води двамата с Бил. Трябва да се сближа с него. Трябва да опитам.
Той седна на леглото в празната стая и се загледа в маймуната. Ти никога вече няма да се сближиш с него, Хол — сякаш казваше усмивката й. Бъди сигурен. Върнах се, за да взема нещата в свои ръце, както ти винаги си знаел, че ще стане един ден.
Хол остави маймуната настрани и сложи ръка върху очите си.
Тази нощ Хол стоеше в банята, миеше зъбите си и размишляваше. Тя беше в същата кутия. Как би могла да бъде в същата кутия.
Четката за зъби подскочи нагоре и венецът го заболя. Той трепна.
Когато видя за първи път маймуната, той беше на четири години, а Бил — на шест. Баща им, който бе изчезнал, бе купил къща в Хартфорд и тя бе станала изцяло тяхна собственост, преди той да умре или да падне в дупка в средата на света или каквото беше там. Майка им работеше като секретарка във „Въздухоплаване Холмс“, завод за хеликоптери в Уествил, и серия детегледачки идваха да гледат момчетата, само че дотогава те трябваше да гледат единствено Хол през деня — Бил беше в първи клас, в истинско училище. Ни една от гледачките не се задържаше дълго. Забременяваха и се женеха за приятелите си или си намираха работа в „Холмс“, или госпожа Шелбърн откриваше, че са й пипали шерито за готварски цели или бутилката бренди, която се пазеше в един бюфет за специални случаи. Повечето бяха глуповати момичета, които искаха да ядат или да спят. Никой не искаше да му чете, така, както майка му би го сторила.
Гледачката през онази дълга зима бе една огромна зализана негърка на име Бюла. Тя трепереше над Хол, когато майка му беше там и понякога го щипеше, когато нея я нямаше. Въпреки всичко, Хол я харесваше донякъде, защото тя му четеше по някоя потресаваща история от нейните списания с изповеди или истински детективски разкази („Смъртта дойде за сладострастната червенокоса“), Бюла зловещо повишаваше глас в сънливата дневна тишина на стаята, и от време навреме си хвърляше в устата по някоя фъстъчена бисквита, докато Хол изучаваше зърнистите вестникарски снимки и пиеше мляко от любимата си чаша. Това, че я харесваше, само утежни нещата.
Той намери маймуната един студен облачен ден през март. По прозореца чукаше суграшица, Бюла спеше на кушетката с един брой на списанието „Моята история“, разгърнато на прекрасния й бюст.