Той стана. Замахна и зашлеви на бате Величко широка, красива плесница.
След плътния, познат на всекиго звук още от най-ранното детство пълна тишина увисна над масите. Селяните отвориха уста, дълбоко несъгласни да вярват видяното.
Бате Величко стана — зяпнал, двойно по-едър пред Мончо и толкова по-зачервен.
Вместо да припадне или нещо подобно, Мончо спокойно му показа снимката пред лицето.
Цяла минута мина така — в тишината. Едва когато бате Величко протегна полека ръка към снимката, Мончо я дръпна й повтори:
— Една зеленка, нали ти казах.
Селяните не знаеха какво се вижда на снимката, любопитството ги заяде отвътре, те започнаха да шушукат. Шушукането премина в брътвеж (както това става и с течение на годините), брътвежът — в говор; обстановката в кръчмата се нормализира.
— Ангеле, къде си? — чу се гласът и на бате Величко. — Я дай тука една зеленка! Две дай! За Мончо и за мене.
Той вече бе седнал. Мончо — насреща му. Всичко си беше както преди — само лявата буза на бате Величко беше далеч по-зачервена от дясната.
Ангел донесе зеленките. Мончо и бате Величко се чукнаха. Някой се изсмя, друг силно се плесна по челото. При този звук всички скочиха, да видят какво става, но бяха разочаровани — Мончо и бате Величко приятелски си приказваха.
— Тц-тц-тц-тц! — затюхка се бате Величко, когато снимката честно му беше предадена и той още веднъж я разгледа. — Знам аз, че Мончо е майтапчия човек, ама… Било, каквото било. Нали така, Мончо?
Мончо направи жест с ръка: „Край“.
Бате Величко се развесели бързо. Разказа на селяните сума ти смехории на базата на всевъзможни недоразумения, припомни им как даже кралете са имали шутове, които буквално са се качвали на главите им; ръкомахайки енергично, той се пресегна и братски потупа бедния Мончо по рамото.
Не спаха селяните тази нощ: какво, дявол го взел, имаше толкоз на снимката, която бе потънала завинаги в джоба на бате Величко?
На другия ден вечерта те по-рано от обикновено заеха местата си в кръчмата — да разменят мисли около необикновения случай. Когато и бате Величко зае своето място сред тях, един се осмели да попита:
— Бате Величко, то си е ваша работа, ама… Каква беше тази снимка бе, човек?
— Майтапи разни — каза бате Величко с познатия си силен глас, засмя се и махна с ръка. — Що пък да няма нещо така… артистично? Ние, като сме селяни, само в земята ли трябва да гледаме? А? Имаме време за там, не е ли така?
Така е, така е, казаха селяните и в този момент Мончо се появи на вратата на кръчмата.
Той си взе стол, премести го на общата маса и седна срещу бате Величко.
— Мончо, здравей! — каза силният човек. — Заповядай при нас.
— Здрасти — каза Мончо.
— Как е работата? — почти любезно го попита бате Величко.
— Добре е — въздъхна Мончо. — Ама сега, като ми извикаш една зеленка, ще стане още по-добре.
Тишината от вчерашната вечер отново се възцари. Всички гледаха в бате Величко, само той гледаше в Мончо.
— Слушай… — тихо и много сериозно каза бате Величко.
— Ти слушай — каза Мончо и извади една черна кутийка. — За негатива става дума. Вчера не ми дойде наум, че за да има снимка, трябва да има негатив, нали. Че и на тебе не ти дойде наум. Айде сега, обади се на Ангела…
— Тц-тц-тц-тц — наклони едрата си глава бате Величко след малко унило мълчание. — Ангеле, ела тука!
Ангел пристигаше вече с ментовките, тъй като беше чул всичко (кръчмата е за туй: в нея за всичко и най-много се чува), остави ги почтително пред Мончо и пред бате Величко, те се чукнаха, гледайки се в очите. Наздраве, наздраве. Черната кутийка с негатива потъна в джоба на бате Величко. Селяните потънаха в своя обикновен, вечерен, силен говор, обгърнати сега от тъй омайващата ги магия на приказното, прекрасното и невероятното — нужни колкото всичко останало и стари колкото тях.
Мончо би бате Величко още няколко пъти — ей така, може би само заради звучността на шамара. Редовно пиеше зеленки за негова сметка, тъй като се оказа, че той имал още няколко забравени копия от същата снимка, после пък цветните варианти (отделно цветният негатив, който струвал пет пъти по-скъпо), а колкото до изображението, то беше следното:
Волгата с номера си отзад. Багажникът отворен високо, вътре едно убито сърне. Бате Величко с пушката на рамо и с два големи глухара в ръце — до багажника. Толкоз.
Самият той — прочутият бате Величко — взе да линее очебийно. Дръпна му се боята, утихна му даже гласът. Ходеше мълчаливо и плащаше. Кога с пари — за зеленките, кога с дебелата си твърда буза — за жилавата и безпощадна десница на Мончо.