Тъй вървяха нещата, докато един ден (прекрасен следобед, пилетата в гората повече от листата) бате Величко се появи със своята пушка тъкмо в дола, където най-често биваше Мончо. Той чу неговия транзистор отдалеч, спря се безшумно и запали цигара. Цялата я изпуши така — мрачен и неподвижен — до една бука.
— Ха-ха! — изсмя се Мончо, като го забеляза. — Много отдавна те очаквам. Мислил, съм за това, аз друга работа нямам. Бум! — и готово, нали?! Колко струва един Мончо пред такъв лъв като тебе?
Бате Величко мълчеше.
— Как оглупявате — продължи Мончо замислено. — Листата така пожълтяват наесен. Иди, че ги спирай. Ще ги спреш, колкото можеш да спреш пъпките пролет. Толкоз. И такова… разкарай това чифте, защото автоматически си отиваш след мене. Оставил съм, каквото трябва, и точно където трябва при положение, че ми се случи нещо лошо. Разбра ли?
Бате Величко запали нова цигара и седна на един пън.
— Мончо — каза той дрезгаво подир малко. — Ти господ нямаш ли бе?
— Аз имам — каза бедният горски. — Ама ти нямаш. И тука е цялата работа. Вие съвсем се забравихте, майка му стара. Ако ви оставим така, къде ще му излезе краят, знаеш ли?
Те поприказваха в същия дух десетина минути, после бате Величко вдигна пушката и се прицели. Един клон трепна в мига на гърмежа и падна, последван от раздробени листа.
— Бива те за това, зная — каза Мончо. — И за много работи те биваше по-рано. Ама се развали, на̀. Забрави се.
— Олеква ми, като гръмна — каза бате Величко и като си нарами пушката отново, пое.
Вечерта той не се яви в кръчмата — това беше цяло събитие. На другата вечер — също.
На третия ден Мончо безцеремонно зае неговото място на масата и заяви с внезапния си голям авторитет срещу зяпналите го селяни:
— Другари, аз открих истинската теория за произхода на човека и за неговото развитие. Теорията на Чарлз Дарвин отпада, другари! Не е вярно, че човекът е произлязъл от маймуната. Обратно. Ние, хората, сме си били хора. И още по-свестни, отколкото сега. Може да сме дошли от други звезди и планети, може да сме си били тука. Това засега не се знае. Обаче сме били хора. И като се разваляме постепенно, ставаме на маймуни. На магарета ставаме и на кучета! И на разни други животни. И те също тъй се развалят сигурно и стават на още по-глупави и дребни животни. Така е, другари, ние се маймунизираме постепенно. Какво ти зивилизация — като онзи по телевизията? Маймунизация е това нашето! Ето на̀ — бате Величко. Не беше ли той хубав човек преди време? Беше. Сега какво е? Ето насреща ми, гледам, Пъшанко. Такъв ли беше Пъшанко по-рано? Ами ти, бай Григоре? Петре, Иване, Цеко, Стояне (Ангеле, давай зеленка за всички!) Кажете, другари. Честно, с ръка на сърцето. Такива ли бяхме всичките по-рано. Щом знаем много добре кое и как трябва, обаче сами правим обратното — кажете де! Вижте се хубаво! Вижте ме мене!
Мончо извика накрая: „Наздраве, маймуни!“ — и обърна зеленката си на екс.
Селяните докоснаха с устни своите треперещи зеленки и се вторачиха — всеки в съседа си. Всеки към себе си. В своята същност всеки се вторачи и в постепенно услаждащите се спомени. И нямаше защо тъй да стоят и дълго да мислят, докато установят с нова, раздрусваща ги изненада, че този луд човек Мончо говори святата истина. Пъшанко бръкна в пазвата си и откри, че тя е пълна с черни и дебели косми, каквито преди нямаше. Бай Григор чу изведнъж своя кавал, с който беше приспивал хората и буболечките под небето и който отдавна се беше разсъхнал, бучнат зад една изгнила греда в плевнята. Петър си спомни тялото и лицето на своята годеница, тогава, когато беше готов хора да убива заради нея — жена му сега, господи, пред която да предпочиташ зеленката. Иван се зазяпа в лицето на Цеко, нявга прочутия хубавец Цеко — вече готова маймуна. Стоян погледна ушите на своя съсед — от дупките им стърчаха цели четки за боядисване.
Някой въздъхна. Друг се покашля, трети зашепна. Останалото човешко се обади наблизо във вид на естествен смях.
Мончо обясни с още няколко думи това, което вече бе ясно на всички, и поръча зеленки наред.
— Ще опросеем бре, Мончо — каза Цеко. — Кой ще ги плаща тия зеленки?
— Ние ги пием, ние ще плащаме! — заяви Мончо убедено. — А пък като опросеем напълно, ще идем да живеем по дърветата. Не виждате ли, че още съвсем малко ни трябва, за да стигнем дотам.
Смехът надви. Говорът се надигна — набъбнал. Родният, вечен, вечерен облак на селската кръчма изплува отново — толкова нежен, неизбежен, шарен, ужасен, неуловим, колкото изтичащата през пръстите истина за живота.
Опасен чешит, казаха някои, като гледаха в Мончо и му се радваха. Такъв-онакъв, добавиха други, ама де да имаше повече като него. И след още някое, време нямаше нито един, който да не си климне главата и да признае: „Умен човек е тоя Мончо. Така е!“