А Мончо, бедният, в душата си имаше още много за казване, все хубаво, все справедливо и за добро, но то не се събираше в селските, горските думи, с които боравеше — затова го натискаше с нови и нови зеленки.
И като сам знаеше, че е прост, че има всички основания да вярва дълбоко в това, и като му беше безкрайно мъчно, че ще отнесе в небитието — под меката шума, в пръстта — толкова обич и истина, погледна селяните около себе си, очите му светнаха и една сълза се спря в средата на брадясалата буза подобна на бисер.