— Довечера няма да се видим. Ако искаш да знаеш, капитан Фосдайк ме покани на вечеря и аз смятам да приема.
— Розали!
— Ето това е истински мъж! Когато срещне горила, той й се изсмива в лицето!
— Колко невъзпитано.
— И сто горили не могат да го стреснат. Сбогом, господин Мълинър. Трябва да отида да го уведомя, че съм сгрешила, като съм му казала тази сутрин, че вечерта съм заета.
И тя се изнесла от столовата, а Монтроуз довършил пая си с месо, потънал в нерадостни мисли.
Твърде е възможно (каза господин Мълинър и отпи със сериозен вид от горещия си скоч с лимон, докато замислено оглеждаше компанията) от моите думи да сте си съставили невярна представа за братовчед ми Монтроуз. Ако съм прав, това не ме изненадва. В сцената, която току-що обрисувах, той не се представил в привлекателна светлина и аз си давам ясна сметка за това. Ако подложим на проверка плитките му оправдания, ще установим, подобно на Розали, че са твърде прозрачни. И също като на нея ще ни стане ясно, че е бил ръководен единствено от малодушие и уплах.
Но тук съм длъжен да изтъкна в негово оправдание, че Монтроуз Мълинър си е бил плах и треперлив от дете, вероятно по рождение или поради липса на някакъв хормон. А работата му като асистент-режисьор само допринесла за вродената му пъзливост.
Един от големите недостатъци на асистент-режисьорската професия е, че всичко в нея подпомага придобиването на комплекс за малоценност или за задълбочаването му, ако вече е налице. Към асистент-режисьора неизменно се обръщат с „Ей, ти!“ или, ако става дума за него в трето лице, „онзи тъпанар“. Ако нещо се обърка на снимачната площадка, за това е виновен единствено той и му крещят не само продуцентът и режисьорът, но и изпълнителите на главни роли. На всичкото отгоре трябва да се подмазва на толкова много народ, че в края на краищата започва да наподобява вечно стреснат мекотел заек. Петте години асистент-режисьорсване така били изсмукали жизнените сокове на Монтроуз, че той дори на сън се стряскал и започвал поголовно да се извинява и оправдава.
Затова трябва да изтъкнем като доказателство за голямата му любов към Розали Биймиш факта, че когато след няколко дни налетял на капитан Фосдайк, той го нападнал с ядни упреци. Само любовта би принудила човек да действа по начин, чужд на естествения му темперамент.
Истината е, че за всичко станало той обвинявал единствено капитана. Бил убеден, че нарочно е замътил ума на Розали, като е допринесъл за отклоняването й от набелязаната цел и я накарал да се почувства незадоволена от мъжа, с когото била обещала да се обвърже завинаги.
— Ако не бяхте вие — негодувал Монтроуз, — аз сто на сто щях да я убедя, че това е само преходен женски каприз. Но вие й взехте акъла и сега аз какво ще правя?
Капитанът засукал високомерно мустак.
— Недей да виниш мен, момчето ми. Цял живот мъкна на гърба си проклятието на това фатално привличане, но което стават жертва всички срещнати от мен жени. Горките нощни пеперудки — те пърхат безпомощно край огъня на моята личност и пърлят нежните си крилца. Напомни ми да ти разкажа някой път един крайно забавен епизод, който ми се случи в харема на краля на мбонговците. Има нещо в мен, което е… как му се вика? Хипнотично. Не съм виновен аз, че това момиче неволно ни е сравнило. А след като ни е сравнило, какво е видяло? От една страна мъж с душа от калена стомана, способен да изгледа горилата право в очите и да я подчини на изумителната си воля. А от другата страна — ще се изразя иносказателно, за да не те засегна — вижда един гърчещ се, пъплещ червей. Е, сбогом, момчето ми, приятно ми беше да си побъбрим. Обичам младите да ми изповядват грижите си.
И с тези думи капитан Фосдайк размахал бастунче и си тръгнал.
Монтроуз постоял известно време и всички остроумни отговори, с които можел да обсипе капитана, се занизали през съзнанието му в бляскава процесия. После обаче мислите му се върнали за кой ли път към извечната тема за горилите.
Не е изключено намеците, пуснати тънко-тънко от капитан Фосдайк, да са пробудили у него нещо, смътно наподобяващо душевна твърдина. Едно обаче е сигурно — преди въпросния разговор той нямал никакво намерение да посети повторно клетката на горилата, тъй като един поглед върху звяра му бил стигнал за цял живот. Ала сега, докачен от калта, метната по него от съперника, той решил да споходи отново добичето. Току-виж при повторен оглед то се окажело далеч не толкова страховито. Подобни неща се били случвали и преди. При първата си среща с господин Шнеленхамер например изгубил ума и дума и за една бройка да си глътне езика. А сега издържал в негово присъствие без дори да припадне.