Тръгнал към клетката и скоро вече си разменял погледи с рунтавата твар. Уви, всяка надежда за разцъфването на една красива дружба увехнала още при първия сблъсък на тези погледи. Страховитите оголени зъби и грозното окосмение го хвърлили в познатото трескаво, да не кажем разтреперано състояние. Залитнал назад и, за да си вдъхне сили, извадил един банан от плика, който носел със себе си от столовата за следобедна закуска. И тогава през съзнанието му проблеснал смътният спомен за някаква поговорка, дочута в далечното детство: горилите никога не забравят. С други думи дръж се човешки с горилите и те ще държат човешки с теб.
Сърцето му подскочило от възбуда. Усмихнал се сърдечно, проврял банана през решетките и радостно установил, че горилата го приела с готовност. Побързал да й подаде и останалите. С по банан на ден ще държа горилата далеч от мен, мислел си той тържествуващо. Щял да черпи животното, докато то получи разстройство, колкото и да му струва това, и по този начин щял да му влезе под косматата кожа до такава степен, че да превърне бракосъчетанието в клетката в безопасно и дори приятно занимание. И чак когато гостенинът му привършил и последния плод, той си спомнил с отчаяние, от което чак му се догадило, че е объркал фактите и поради това цялата му аргументация, основана на грешни предпоставки, се пукала по шевовете.
Слоновете не забравяли никога, а не горилите. Едва сега се сетил. Бил почти сигурен, че за горилите не се споменава нищо във връзка със еленската памет. Дори не би се учудил, ако тези същества са известни главно с липсата на всякаква памет, та нищо чудно, когато по-късно влезел в клетката, издокаран с панталони на тънки райета и цилиндър на главата, с Розали под ръка, докато оркестърът на студиото изпълнявал „Сватбения марш“, всякакъв спомен за щедро ръсените банани да бъдел изцяло изтрит от съзнанието на рунтавелка и тя да откажела да разпознае своя благодетел.
Монтроуз смачкал замислено книжния плик и се извърнал от клетката. Това, казал си той, е краят.
Имам чувствителна душа (продължи господин Мълинър) и не мога да гледам как човешко същество стене под желязната пета на Съдбата. Да оставим подобни нездрави злорадства на руснаците. Затова ще ви спестя подробните описания за душевните терзания на братовчед ми Монтроуз през същия този дълъг ден. Достатъчно е да кажем, че към пет часа се чувствал като хремава жаба, размазана от каруца. Мотаел се безцелно из снимачните площадки в сгъстяващия се здрач и имал чувството, че безпросветният сумрак се спуска не над декорите, а над неговия живот.
От това му състояние го извадил сблъсъкът с някакво едро и твърдо тяло и като дошъл на себе си, открил, че се е опитал да мине през стария си приятел Джордж Пайбъс от рекламния отдел. Джордж стоял до колата си и явно се канел да се прибира у дома след дългия работен ден.
Поредното доказателство за кроткия нрав на Монтроуз е фактът, че той не порицал Джордж за ролята, която бил изиграл за смрачилите се перспективи на живота му. Само го изгледал тъжно и попитал:
— Тръгваш ли си?
Джордж Пайбъс скочил във возилото и запалил мотора.
— Да. И знаеш ли защо? Нали помниш онази горила?
С тръпка, която не успял да потисне, Монтроуз признал, че помни горилата.
— Нейният импресарио се оплака — продължил Джордж, — че хвърляме всичките си усилия по рекламата на Луела Бенстед и Едмънд Уигъм. Затова шефът ме извика и ми нареди бързо да измисля нещо. Казах му, че ти и Розали Биймиш ще се жените в клетката, но сега срещнах Розали и тя ми съобщи, че си се отметнал. Не очаквах от теб подобно малодушие, Монтроуз.
Монтроуз се стегнал, за да отговори с достойнство, каквото не чувствал.
— Всеки си има правила, на които подчинява своя живот — рекъл. — Не може да се слугува на алчната за сензация публика…
— Няма значение — прекъснал го Джордж, — защото ми хрумна нещо далеч по-сочно. Ще паднеш, като чуеш. В пет часа горилата ще бъде пусната от клетката и ще заплаши живота на стотици невинни хора. Ако това не я извади на първа страница…
Монтроуз се ужасил.
— Какво говориш! Та този звяр е в състояние да разкъса хората на парчета!
Джордж Пайбъс го успокоил.
— Никой от съществено значение. Всички звезди са уведомени и напуснаха студиото. Също и режисьорите. Предупредихме и шефовете, с изключение на господин Шнеленхамер, който има да довършва нещо в кабинета си. Там, естествено, е в пълна безопасност. Никой още не е успял да влезе в кабинета му, без да чака няколко часа в преддверието. Е, аз да тръгвам — завършил Джордж Пайбъс. — Трябва да се преоблека, че ще вечерям в Малибу.