— Аз ще имам грижата.
— Чудесно! Просто не знам как да ти се отблагодаря. Това ще ми служи за урок в бъдеще да не се поддавам на артиста в мен. Нямаш представа какви страхове брах от този чадър. В случай, че не се видим повече, помни, че в Ню Йорк винаги можеш да ме намериш в клуб „Лотус“. Отбий се по всяко време да хапнем и да побъбрим.
А къде била междувременно Розали? Розали стояла до опечалената майка и се опитвала с цялата си убедителност да придума капитан Фосдайк да се втурне да спасява бебето. А капитанът се оправдавал с технически пречки, които го възпрепятствали.
— Бре, да му се не види! — възклицавал той. — Как нямам при себе си моята пушка за слонове и моя верен носач Млонги! Иначе отдавна да съм показал на тоя звяр къде зимуват раците. Но сега няма как — аз съм с вързани ръце.
— Но вие едва вчера ме уверявахте, че сте душили горилите с голи ръце! — напомнила му Розали.
— Не „го“рили, моето момиче, а „по“рили. Това са подобни на опосуми южноамерикански двуутробни с много вкусно месо — уточнил ловецът на едри зверове.
— Вас ви е страх!
— Страх? Джак Фосдайк да го е страх? Как ли биха ти се изсмели по течението на Долно Замбези, ако можеха да те чуят!
— Страх ви, та чак гащите ви треперят! Вие, който ме съветвахте да нямам нищо общо с мъжа, когото обичам, защото бил с кротък и миролюбив нрав!
Капитан Джак Фосдайк засукал мустак.
— Е, не го забелязвам да се е… — започнал той подигравателно, но млъкнал, тъй като долната му челюст увиснала.
Иззад ъгъла на жилищната сграда в средностатистически американски град се задал Монтроуз Мълинър. Вървял изправен, с пружинираща походка, а в ръцете си носел бебето. Спрял за миг, за да позволи на неспирно щракащите фотоапарати да го вземат на фокус, след което продължил към вцепенената майка и пъхнал детето в ръцете й.
— Готово! — казал безгрижно и отупал длани. — Не, не, моля ви! Дреболия и нищо повече.
Последното се отнасяло пак до майката, която била коленичила пред него и се опитвала да му целува краката. Действията й били продиктувани не само от майчина любов. Същата сутрин била подписала договор за предстоящия филм „Малки пръстенца“ при седемдесет и пет долара седмичен хонорар за бебето и през всички тези дълги напрегнати минути си мислела как договорът й отива на вятъра.
Розали се метнала, хълцаща, в прегръдките на Монтроуз.
— О, Монти!
— Хайде, хайде. Успокой се.
— Как можах да не те оценя!
— Всички вършим грешки.
— Да, но моята е непростима — взех, че повярвах на този тук — хвърлила тя презрителен поглед на капитана. — Даваш ли си сметка, че въпреки всичките си самохвалства, той пръста си не мръдна, за да спаси горкото дете?
— Нито един пръст?
— Нито един-единствен!
— Лошо, Фосдайк — порицал го Монтроуз. — Много лошо.
— Ха! — казал храбрият капитан, обърнал се кръгом и се отдалечил с небрежна походка. Все така сучел мустак, но какво от това?
Розали запрегръщала Монтроуз.
— Да не си ранен? Страшна ли беше борбата?
— Борба ли? — Монтроуз се изсмял. — И дума не може да става. Борба нямаше. На бърза ръка му дадох да разбере на звяра, че такива не ми минават. От опит знам, че при горилите е много важно да ги приковеш с поглед. Между другото, размислих и си дадох сметка, че не съм прав за твоето намерение да се бракосъчетаем в клетката. Продължавам да отстоявам мнението си, че лично аз предпочитам някоя тиха спокойна църквица, но щом като толкова настояваш…
Розали потреперила.
— За нищо на света. Ще умра от страх.
Монтроуз се усмихнал толерантно.
— Е, какво, пък. Естествено е за деликатното женско съсловие да е направено от по-крехък материал от нас, мъжете. Хайде да си тръгваме. Искам да намина покрай господин Шнеленхамер и да уредя въпроса с увеличението на заплатата. Нали ще ме изчакаш, докато го въвеждам в курса на нещата?
— Герой мой! — шепнела Розали.