— Нямах предвид това — каза Хоскинс. — Всяка маймуна може да напише по-добра научна фантастика, от който и да било от бездарните драскачи, с които разполагам. Но разказът на Талин е дълъг тринадесет хиляди думи. На маймуната ще й трябва цяла вечност, за да го напечата.
— Не съвсем, господин Хоскинс, не съвсем. Аз ще му чета разказа, а в решителния момент ще го оставим да продължи.
Хоскинс скръсти ръце.
— Да опитаме. Аз съм готов.
— Аз — каза Марми — съм повече от готов — и също скръсти ръце.
Малкият Роло просто си седеше, като малка кожена топка, докато мекият глас на доктор Торгесън се издигаше и понижаваше в синхрон с битката на космическия кораб и последвалите борби на пленените земни хора, за да си възвърнат загубения кораб.
Един от героите си проправи път до корпуса на космическия кораб и Торгесън проследи случката с умерен патос. Той четеше:
— … Стенли спря в тишината на вечните звезди. Болката в коляното прорязваше съзнанието му, докато чакаше чудовищата да чуят глухия звук и…
Марми дърпаше отчаяно ръкава на доктор Торгесън. Той погледна нагоре и изключи малкия Роло.
— Това е — каза Марми. — Виждате ли, професоре, точно тук Хоскинс иска да се намеси в работата ми. Продължавам сцената извън космическия кораб, докато Стенли не спечели и върне кораба в ръцете на Земята. След това давам обяснения. Хоскинс иска да разкъсам сцената извън кораба, да се върна вътре в него, да прекъсна действието за около две хиляди думи и след това отново да се върна на сцената отвън. Чували ли сте някога такива глупости?
— Нека да оставим маймуната да реши — каза Хоскинс.
Доктор Торгесън включи малкия Роло и един черен сух пръст се протегна колебливо към пишещата машина. Хоскинс и Марми се наведоха напред и главите им леко се допряха точно над мрачното тяло на малкия Роло. Пишещата машина отпечата буквата „ч“.
— Ч — окуражаваше го Марми.
— Ч — съгласи се Хоскинс.
Пишещата машина набра и продължи по-ускорено: „чакаше в безмълвен ужас въздушните шлюзове да се отворят и безмилостните чудовища да се появят…“
— Дума по дума — каза Марми възторжено.
— Със сигурност има твоя сладникав стил.
— Читателите го харесват.
— Не биха, ако средните им умствени възможности не бяха… — тук Хоскинс спря.
— Продължавай — каза Марми, — кажи го. Кажи го. Кажи, че коефициентът им на интелигентност е като този на дванадесетгодишно дете и ще те цитирам във всички списания в страната.
— Господа — каза Торгесън, — господа. Пречите на малкия Роло.
Те се обърнаха към пишещата машина, която продължаваше да печата: „… звездите се движеха около своите огромни орбити, докато, подчинявайки се на земните принципи, въртящият се кораб беше неподвижен.“
Валякът на пишещата машина се отдръпна назад, за да започне нов ред. Марми стаи дъх. Ако изобщо трябва някъде, то точно тук би…
Малкият пръст се придвижи и написа: *.
— Звездичка! — извика Хоскинс.
— Звездичка — промърмори Марми.
— Звездичка? — учуди се Торгесън.
Последва ред от още девет звездички.
— Това беше, братко — каза Хоскинс. Той побърза да обясни на втренчения Торгесън. — Навик е на Марми да използва ред от звездички, когато иска да обозначи коренна промяна на действието. А коренната промяна на действието е точно това, което исках.
Пишещата машина започна нов абзац: „… в кораба…“
— Изключи го, професоре — каза Марми.
Хоскинс потри ръце.
— Кога ще получа преработката?
— Каква преработка? — попита Марми студено.
— Ти каза, че ще постъпиш така, както посочи маймунката.
— Да. Точно това те доведох да видиш. Този малък Роло е машина. Студена, брутална, логична машина.
— Е?
— Това, което искам да ти кажа, е, че добрият писател не е машина. Той пише не със съзнанието си, а със сърцето си. Със своето сърце — Марми удари гърдите си.
— Какво ми причиняваш, Марми — изпъшка Хоскинс. — Ако пак започнеш с обичайните приказки за сърцето и душата на писателя, ще ме накараш да се разболея точно тук и точно сега. Нека да се върнем към принципа „ще напиша всичко за пари“.
— Само ме изслушай за минутка. Малкият Роло поправи Шекспир. Ти сам го отбеляза. Малкият Роло искаше Шекспир да каже „войска от мъки“ и той беше прав от гледна точка на машината. „Море от мъки“ при тези условия е объркана метафора. Но не допускаш ли, че и Шекспир е знаел това? Шекспир просто е знаел кога да наруши правилата, това е всичко. Малкият Роло е машина, която не може да нарушава правилата, но добрите писатели могат и трябва да ги нарушават. „Море от мъки“ е по-внушително, то има сила. Да върви по дяволите обърканата метафора. И сега, когато ми казваш да променя действието, ти следваш механичните правила за поддържане на напрежението и, разбира се, малкият Роло се съгласява с теб. Но аз знам, че трябва да наруша правилата, за да запазя силното емоционално въздействие на край, според мен. В противен случай ще имам един механичен продукт, който и компютър може да напише.