— Кога сте се преобличали за последен път? — попита Кларис.
Преди година бях попитал същото Майърс.
— Трябва да се избръснете. Пили сте твърде много. Изглеждате ужасно.
Отпих от виното си и свих рамене.
— Ами нали знаете какво казал пияницата за кръвясалите си очи. „Смятате, че изглеждат зле? О, трябва да ги видите от моята страна.“
— Е, поне още можете да се шегувате.
— Започвам да си мисля, че самият аз съм станал за посмешище.
— Вие определено не сте станали за посмешище. — Тя седна до мен. — Станали сте като вашия приятел. Защо не си тръгнете?
— Изкушен съм да го направя.
— Добре. — Тя докосна ръката ми.
— Кларис?
— Да?
— Ще ми отговорите ли пак на някои въпроси?
Тя ме погледна изпитателно.
— Защо?
— Защото ако получа правилните отговори, мога да замина.
Тя бавно кимна.
Като се върнахме в стаята ми, й показах купчината с картини. Канех се да й кажа за малките личица, скрити в тях, но мрачното й изражение ме възпря. Тя и така ме смяташе за достатъчно побъркан.
— Докато се разхождах следобедите, ходих до местата, които Ван Дорн е избрал да нарисува. — Извадих съответните репродукции от купчинката. — Тази овощна градина. Тази ферма. Това езерце. Тази канара. И така нататък.
— Да, разпознавам тези места. Всичките съм ги виждала.
— Надявах се, че като ги видя, може би ще разбера какво се е случило с моя приятел. Вие ми казахте, че той също е ходил там. Всяко от тях е в радиус от пет километра от селото. Някои се намират близо едно до друго. Не беше трудно да ги открия. Освен едно.
Кларис не попита кое. Вместо това напрегнато потърка ръката си над китката.
Когато бях прибирал кашоните от стаята на Ван Дорн, бях взел и двете картини, които Майърс се бе опитал да нарисува. Сега ги измъкнах изпод леглото, където ги бях наврял.
— Приятелят ми е нарисувал тези. Очевидно е, че той не беше художник. Но колкото и грубовати да са, можете да видите, че и двете изобразяват едно и също място.
Издърпах репродукцията на съответната картина на Ван Дорн, която бе най-отдолу в купчината.
— Това място — казах натъртено. — Кипарисова горичка в котловина, заобиколена от скали. Това е единственото място, което не успях да открия. Питах за него селяните. Те твърдят, че не знаят къде се намира. А вие знаете ли, Кларис? Можете ли да ми кажете? Трябва да има някакво значение, щом приятелят ми е спрял вниманието си на него и се е опитал да го нарисува два пъти.
Кларис заби нокти в китката си.
— Съжалявам.
— Какво?
— Не мога да ви помогна.
— Не можете или не искате? Имате предвид, че не знаете къде е, или знаете, но няма да ми кажете?
— Казах, че не мога да ви помогна.
— Какво не е наред в това село, Кларис? Какво се опитват да скрият всички?
— Направих всичко, което можах. — Тя тръсна глава, изправи се и се отправи към вратата. Там се спря и ме погледна тъжно. — Понякога е по-добре нещата да се оставят такива, каквито са. Понякога има причини за съществуването на тайни.
Гледах я как се отдалечава по коридора.
— Кларис…
Тя се обърна и каза само две думи:
— На север. — Плачеше. — Бог да ви е на помощ — добави. — Ще се моля за душата ви.
После изчезна надолу по стълбите.
За първи път изпитах страх.
Пет минути по-късно излязох от хотела. По време на разходките си към местата, рисувани от Ван Дорн, винаги бях избирал най-лесните пътища — на изток, запад и юг. Всеки път, когато бях питал за отдалечените, обточени с дървета хълмове на север, селяните ми бяха отговаряли, че в тази посока няма нищо интересно, нищо, свързано с Ван Дорн. „А какво ще кажете за кипарисите в котловината?“ — бях настоявал аз. „Сред тези хълмове няма никакви кипариси, само маслинови дръвчета“ — бяха ми отговаряли. Но сега знаех.
Ла Верж беше разположено в южния край на продълговата долина, обградена със стръмни скали от изток и запад. Наех кола. Оставяйки облак прах зад себе си, натиснах педала на газта и се отправих на север към бързо уголемяващите се хълмове. Дърветата, които бях виждал от селото, наистина бяха маслинови. Но оловносивите скали сред тях бяха същите като в картината на Ван Дорн. Карах бързо по пътя, виещ се нагоре между хълмовете. На върха намерих тясна площадка, където паркирах и изскочих от колата. Но в каква посока да поема? Импулсивно избрах лявата и забързах между скалите и дърветата.
Сега решението не ми изглежда толкова произволно. Склоновете вляво бяха по-драматични, по-привлекателни от естетическа гледна точка. Пейзажът беше по-суров. От него се излъчваше по-голяма наситеност и плътност. Като в творбата на Ван Дорн.