Инстинктът ми ме пришпори напред. Стигнах до хълмовете в пет и петнайсет. Времето мистериозно се свиваше. Веднага след това часовникът ми показваше седем и десет. Слънцето пламтеше в алено, спускайки се към стръмните склонове. Продължих да търся, като оставих да ме води гротескният пейзаж. Хребетите и проломите образуваха нещо като лабиринт, всяка тяхна извивка или препречваше, или освобождаваше пътя, контролирайки моята посока. Заобикалях канари, спусках се по обрасли с трънливи храсти склонове, без да обръщам внимание на съдраните места по ризата ми и кръвта, която течеше от одрасканите ми ръце. Накрая спрях на ръба на една урва. Изпълваха я кипариси, а не маслинови дръвчета. Сред тях стърчаха заоблени скали и образуваха пещера.
Склонът беше стръмен. Заобиколих трънливите храсти, без да обръщам внимание на парещите убождания. Заоблените скали ме водеха надолу. Потиснах опасенията си, обхванат от нетърпение да стигна до дъното.
Тази урва, този дол, пълен с кипариси и скали, тази обрасла с тръни пещера беше изобразена не само в картината на Ван Дорн, но и в платната, рисувани от Майърс. С какво това място ги бе поразило толкова много?
Отговорът дойде бързо като самия въпрос. Чух, преди да видя, макар че „чух“ не изразява най-точно усещанията ми. Звукът беше толкова слаб и остър, почти отвъд границите на човешкия слух. Отначало си помислих, че наблизо има гнездо на оси. Почувствах едва доловимо трептене в иначе неподвижния въздух. Усетих гъдел в ушите, смъдене по кожата. Звукът в действителност се състоеше от много звукове, всичките еднакви, сливащи се, като колективното жужене на рояк насекоми. Но беше пронизителен. Не точно жужене, а по-скоро далечен хор от писъци и вопли.
Свъсих вежди и направих още една крачка към кипарисите. Смъденето по кожата ми се засили. Звънтежът в ушите ми стана толкова дразнещ, че обхванах с две ръце главата си. Приближих достатъчно, за да надзърна между дърветата и онова, което видях с ужасяваща яснота ме хвърли в паника. Задъхан, отстъпих назад. Но не навреме. Онова, което се изстреля откъм дърветата, беше твърде малко и бързо, за да успея да го идентифицирам.
То се заби в дясното ми око. Болката бе толкова силна, сякаш нажежен до бяло връх на игла бе пронизал ретината ми и бе прорязал мозъка ми. Притиснах окото си с дясната ръка и изкрещях.
Продължих да отстъпвам, препъвайки се, агонията увеличаваше паниката ми. Но острата пареща болка се засилваше, бушуваше в главата ми. Колената ми се подгънаха. Съзнанието ми се замъгли. Строполих се на склона.
Минаваше полунощ, когато успях да се добера до селото. Въпреки че окото ми вече не пареше, паниката ми бе неописуема. Все още зашеметен от загубата на съзнание, аз опитах да се овладея, когато влязох в клиниката и попитах къде живее Кларис. Обясних, че ме е поканила на гости. Сънливата санитарка се намръщи, но ми каза. Карах безразсъдно към къщата й, която се намираше на пет преки оттам.
Вътре светеше. Почуках. Тя не ми отговори. Почуках по-силно, по-нетърпеливо. Най-после видях една сянка. Когато вратата се отвори, аз се втурнах във всекидневната. Едва забелязах пеньоара, който Кларис пристегна около тялото си, или отворената врата на спалнята, където една уплашена жена се изправи в леглото, притискайки чаршафа към гърдите си, после скочи бързо и затръшна вратата.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Кларис. — Не съм те поканила да влезеш! Не съм…
Събрах сили да отговоря.
— Нямам време да ти обяснявам. Ужасен съм. Нуждая се от помощта ти.
Тя пристегна още повече пеньоара си.
— Бях ужилен. Мисля, че съм заразен. Помогни ми да спра онова, което е в мен. Антибиотици. Противоотрова. Каквото се сетиш. Може да е вирус, може да са гъбички. Може би действа като бактерия.
— Какво се случи?
— Казах ти, няма време. Щях да потърся помощ в клиниката, но те нямаше да разберат. Щяха да си помислят, че съм загубил разсъдъка си като Майърс. Трябва да ме заведеш там. Трябва да се увериш, че съм инжектиран с колкото се може повече лекарства, които може би ще успеят да унищожат това нещо.
Паниката в гласа ми надви съмненията й.
— Ще се облека колкото може по-бързо.
По пътя към клиниката й описах какво се бе случило. Веднага щом пристигнахме, Кларис се обади по телефона на лекаря. Докато чакахме, тя ми капна дезинфекциращи капки в окото, даде ми и нещо против бързо увеличаващото ми се главоболие. Докторът се появи и сънливото изражение на лицето му се смени с тревога, като видя колко бях зле. Както бях предположил, той реагира така, сякаш съм изпаднал в нервна криза. Изкрещях му да изпълни молбата ми и да ме натъпче с антибиотици. Кларис се увери, че не ми беше дал само успокоителни. Той използва всички съвместими комбинации. Ако смятах, че ще помогнат, щях да глътна и изпражнения.