Аз не правя очевидния извод, че метеорът е донесъл спори, които са се размножили в кратера, превърнал се в дол, обрасъл постепенно с кипариси. Не, за мен метеорът бе причината, а не резултатът. Видях пещерата сред кипарисите, а от нея малки усти и сгърчени тела, приличащи на насекоми — о, как стенеха! — бълваха нещо. Те се вкопчваха в листата на кипарисите, размахваха страдалчески ръце, падаха обратно и веднага биваха замествени от други бълващи изтерзани души.
Да. Души. Защото метеорът, продължавам да твърдя това, беше само причината. За мен резултатът беше отварянето на ада. Малките стенещи усти са прокълнатите, какъвто съм и аз. Отчаяно искащ да оцелее, да се измъкне от най-последния затвор, когото наричаме ад, обезумелият грешник нанася удар. Той прободе окото ми и прониза мозъка ми — входът към моята душа. Моята душа. Тя бере. Полагам огромни усилия да изчистя гнойта.
Говоря. Това някак помага. Кларис записва думите ми, докато любовницата й разтрива раменете ми.
Картините ми са блестящи. Ще бъда признат за гений, както винаги съм мечтал.
На такава цена.
Главоболието ми се засилва. Оранжевото е по-ярко. Синьото — по-тревожно.
Правя всичко възможно. Мъча се да бъда по-силен от Майърс, чиято издържливост продължи само няколко седмици. Ван Дорн е устоял една година. Може би гениалността е сила.
Мозъкът ми се подува. Заплашва да разцепи черепа ми. Разпукването на зейналите усти.
Болките в главата! Казвам си да бъда силен! Още един ден. Още един порив да завърша още една картина.
Острият край на четката за рисуване ме подканва. Всичко, с което да изрежа парещата болка в мозъка ми, да пронижа очите си, за да намеря екстаза на облекченито. Но трябва да издържа.
На масата, близо до лявата ми ръка, ножицата чака.
Но не днес. Не и утре.
Ще надмина Ван Дорн.