За Майърс беше типично да действа невъздържано и да стига още по-далеч. Не ме разбирайте погрешно. Откритието му бе важно. Ала той не знаеше кога да спре. Аз не съм изкуствовед, но съм чел достатъчно, за да знам, че така наречената „психологическа критика“, опитът да се анализира голямото изкуство като проява на неврози, се счита за нещо необичайно. Ако Майърс дадеше на Стивъсън психологическа дисертация, надутото копеле щеше да получи удар.
Това беше едно от опасенията ми относно онова, което Майърс планираше да направи със своето откритие. Но друго ме притесняваше повече. Възнамерявам да проследя отделните етапи от живота на Ван Дорн, бе казал той. След като напуснахме музея и тръгнахме през Сентръл Парк, осъзнах колко буквални бяха намеренията на Майърс.
— Заминавам за Южна Франция.
Погледнах го изненадано.
— Имаш предвид…
— Ла Верж. Точно така. Искам да напиша там дисертацията си.
— Но…
— Кое друго място би било по-подходящо? Това е селото, където Ван Дорн е получил и изстрадал психологическия си срив и евентуално е изгубил разсъдъка си. Ако е възможно, смятам да наема стаята, в която е живял.
— Майърс, това ми звучи прекалено дори и за теб.
— Но е съвсем разумно. Имам нужда да се вглъбя. Да се потопя в атмосферата, в историята. Така ще ми дойде вдъхновението да пиша.
— Последния път, когато се вглъби, натъпка стаята си с репродукции на Ван Дорн, не спеше, не се хранеше, не се къпеше. Надявам се…
— Признавам, че съм твърде увлечен. Но миналия път не знаех какво търся. Сега, когато го открих, съм в добра форма.
— Струваш ми се напрегнат като струна.
— Това е оптическа илюзия — засмя се Майърс.
— Хайде, ще те заведа да пийнем и да вечеряме.
— Съжалявам. Не мога. Трябва да хващам самолета.
— Заминаваш тази вечер? Но аз не съм те виждал от…
— Мажеш да ме почерпиш една вечеря, като свърша дисертацията си.
Никога не го направих. Видях го само още веднъж. Заради писмото, което ми изпрати два месеца по-късно. Или по-точно — бе помолил сестрата да ми го изпрати. Най-отдолу тя бе написала какво й е казал и добавяше своето обяснение. Беше се ослепил, разбира се.
Ти беше прав. Не трябваше да отивам. Но кога ли съм се вслушвал в съвети? Винаги съм знаел по-добре, нали? Сега е твърде късно. Това, което ти показах през онзи ден в Метрополитън — Боже, помогни ми! — е нищо в сравнение с останалото. Открих истината. Не мога да я понеса. Не допускай моята грешка. Моля те, никога не поглеждай отново картините на Ван Дорн. Не мога да издържам болката. Нуждая се от почивка. Ще си отида у дома. Не се притеснявай. Рисувай добре. Обичам те, братле. Завинаги твой приятел:
Майърс.
В своя послепис сестрата се извиняваше за английския си. Както пишеше, понякога се грижела за възрастни американци на Ривиерата и трябвало да научи езика им. Но по-добре разбирала, като й говорят, отколкото да говори и пише, и се надявала, че написаното от нея звучи смислено. Не беше така, но вината не беше нейна. По-нататък продължаваше: Майърс изпитвал силни болки, давали му морфин, не мислел ясно. Било истинско чудо, че въобще успявал да мисли.
Приятелят ви беше отседнал в нашия хотел. Управителят казва, че спял малко и се хранел още по-малко. Изследването му било маниакално. Натъпкал стаята си с репродукции на творбите на Ван Дорн. Опитвал се да повтаря дневния режим на художника. Поискал бои и платна, отказвал да се храни и не отговарял на почукванията на вратата. Преди три дни вик събудил управителя. Вратата била залостена. Наложило се трима мъже да я разбият. С острия край на четката си приятелят ви си бил избол очите. Тукашната клиника е превъзходна. Физически вашият приятел ще се възстанови, но никога повече няма да може да вижда. Обаче се притеснявам за психиката му.
Майърс ми бе писал, че си отива вкъщи. Писмото бе пътувало цяла седмица. Предполагах, че родителите му са били информирани незабавно по телефона или с телеграма. Сега вероятно се беше върнал в Щатите. Знаех, че родителите му живеят в Денвър, но не знаех малките им имена и адреса, така че се свързах с „Телефонни справки“ и звънях подред на всички семейства Майърс в Денвър, докато осъществя връзка. Не с родителите му, а с едно приятелско семейство, което наглеждаше къщата им. Майърс не беше долетял в САЩ. Родителите му бяха отишли в Южна Франция. Хванах първия самолет за там. Не че има значение, но въпросния уикенд трябваше да се оженя.