Седнах на малкото дървено писалище и взех да прелиствам дневника, разпознавайки отделни фрази, които бях чел преди години. С всеки следващ пасаж в стомаха ми пропълзяваше студ, защото този дневник не беше издаденото факсимиле. Напротив, беше обикновена тетрадка и макар да ми се щеше да вярвам, че Майърс по някакъв невъзможен начин се бе сдобил с оригиналния дневник, знаех, че се самозалъгвам.
Страниците в тази тетрадка не бяха пожълтели и изтънели от времето. Мастилото бе синьо, а не избледняло и с кафеникав оттенък. Тетрадката бе купена и изписана наскоро. Не беше дневникът на Ван Дорн. Този принадлежеше на Майърс. Ледът в стомаха ми се превърна в лава.
Внезапно вдигнах поглед от дневника и видях зад писалището една лавица, върху която имаше още тетрадки. Изпълнен с лошо предчувствие, аз ги грабнах и ги заразлиствах трескаво. Стомахът ми се разбунтува, готов да изригне. Всички тетрадки бяха еднакви, написаното в тях бе напълно идентично.
Ръцете ми се разтрепераха, когато претърсих лавицата, намерих на нея факсимилето на оригинала и го сравних с тетрадките. От гърлото ми се изтръгна стон, като си представих Майърс на писалището, как с напрегнато и безумно изражение възпроизвежда дневника дума по дума, чертичка по чертичка, драскулка по драскулка. Осем пъти. Майърс наистина се бе увлякъл, мъчейки се да вкара собственото си мислене в изроденото съзнание на Ван Дорн. И накрая бе успял. Оръжието, което художникът използвал, за да избоде очите си, бил острият край на четка за рисуване. В психиатричната клиника той довършил начинанието си, забивайки в мозъка си ножица. Като Майърс. Или обратното. Когато Майърс е рухнал напълно, дали той и Ван Дорн не са били ужасяващо неразличими?
Притиснах ръце към лицето си. От свитото ми гърло се изтръгна скимтене. Имах чувството, че мина цяла вечност, докато спра да ридая. Съзнанието ми се напрягаше да надвие болката. („Оранжевото е за болката“ — бе казал Майърс.) Разумът се бореше да надвие скръбта. („Критиците, посветили живота си да изследват творчеството на Ван Дорн — бе казал също Майърс, — онези, чиято гениалност не била призната, както и тази на Ван Дорн, са страдали… И точно както Ван Дорн са си изболи очите.“)„Дали са го направили с четка за рисуване? — запитах се аз. — Точен ли е паралелът. И накрая и те ли са използвали ножици, за да прободат мозъците си?“
Изгледах навъсено репродукциите, които бях събрал на купчинка. Имаше още много около мен — по стените, пода, леглото, прозорците, дори на тавана. Калейдоскоп от цветове. Една бляскава вихрушка.
Или поне преди ги бях мислил за бляскави. Но сега, въоръжен с прозрението, което ми бе дал Майърс, с проникновението, което бях придобил в музея „Метрополитен“, зад окъпаните в слънчева светлина кипариси и ливади, зад овощните градини и поляни, аз съзирах невидимата тъмнина, миниатюрните извити ръце и зейнали усти, черните петна на изпълнените със страдание очи, сините сгърчени телца. („Синьо за безумието“ — бе казал Майърс.)
Нужна бе единствено лека промяна на възпрятието и там вече нямаше никакви градини и ливади, а само ужасяващо изображение на души, попаднали в ада. Ван Дорн наистина бе достигнал до нов етап на импресионизма. Беше внедрил сред великолепието на божиите творения гъмжило от образи на собственото си отвращение. Неговите творби не ги прославяха. Те ги правеха ужасяващи. Навсякъде, където бе поглеждал, той бе виждал собствените си кошмари. Синьото наистина изобразяваше безумието и ако човек се съсредоточеше достатъчно дълго върху лудостта на Ван Дорн, той също полудяваше. („Моля те, никога не поглеждай отново картините на Ван Дорн“ — бе написал Майърс в писмото си.) В последния стадий на своето умопомрачение дали бе получил достатъчно просветление, за да се опита да ме предпази? („Не мога да издържам на болката. Нуждая се от почивка. Ще си отида у дома.“) Дълбоко в себе си обаче изобщо не бях допуснал, че той наистина се е върнал вкъщи.
Прониза ме друга тревожна мисъл. („Критиците, посветили живота си да изследват творчеството на Ван Дорн, са се опитвали да рисуват в неговия стил“ — бе казал Майърс преди година.) Сякаш привлечен от магнит, погледът ми се насочи към купищата репродукции и се спря на отсрещния ъгъл, където бяха подпрени две оригинални платна. Потръпнах, изправих се и приближих колебливо до тях.