— Красота? — погледнах към малките зейнали усти.
— Не трябва да стоите тук. Не повтаряйте грешката на приятеля ви.
— Грешката?
— Имали сте дълго пътуване. Преживяхте шок. Имате нужда от почивка. Ще се изтощите като вашия приятел.
— Просто разглеждах някои от нещата му. Ще ги опаковам и ще ги изпратя обратно в Америка.
— Направете го бързо. Не трябва да се самоизмъчвате, чудейки се какво се е случило тук. Не е хубаво да се заобикаляте с вещите, които разстроиха ума на приятеля ви. Не подсилвайте скръбта си.
— Да се заобикалям? Приятелят ми би казал „потапям“.
— Изглеждате изтощен. Елате! — Тя протегна ръка. — Ще ви заведа до стаята ви. Сънят ще уталожи мъката ви. Ако имате нужда от някакви хапчета…
— Благодаря. Не ми трябвят успокоителни.
Кларис продължаваше да държи протегната ръката си. Хванах я и тръгнах към коридора.
За момент погледнах назад към репродукциите и ужаса, скрит в красотата им. Помолих се наум за душата на Майърс, загасих лампата и заключих вратата.
Тръгнахме надолу по коридора. В стаята ми седнах на леглото.
— Наспете се добре — каза Кларис.
— Надявам се.
— Много сте ми симпатичен. — Тя ме целуна по бузата.
Докоснах рамото й. Устните й се обърнаха към моите. Тя се облегна на мен.
Двамата се отпуснахме на леглото. Любихме се мълчаливо.
Сънят дойде като целувките й, лек и гальовен.
Но в кошмарите ми имаше малки зейнали усти.
Слънчевата светлина струеше през прозореца. С премрежени от болка очи погледнах часовника си. Десет и половина. Сърцето ми се сви.
Кларис беше оставила бележка на бюрото ми.
„Снощи беше от симпатия. За да споделя и намаля скръбта ви. Направете това, което възнамерявахте. Опаковайте вещите на приятеля ви. Изпратете ги в Америка. Заминете с тях. Не допускайте грешката на вашия приятел. Не се «потапяйте» както казахте, че се е изразявал той. Не позволявайте красотата да ви причини болка.“
Имах намерение да си тръгна. Наистина вярвах в това. Абадих се по телефона на рецепцията и помолих администраторката да изпрати горе няколко кашона. След като взех душ и се обръснах, отидох в стаята на Майърс, където събрах на куп и останалите репродукции. Направих още едно купче от книгите и второ — от дрехите. Опаковах всичко в кашоните и се огледах да проверя дали не съм забравил нещо.
Двете картини, които Майърс бе нарисувал, още стояха подпрени на стената в ъгъла. Реших да не ги вземам. Никой не искаше да си припомня за халюцинациите, които бяха завладели съзнанието му.
Оставаше ми само да запечанам кашоните, да напиша адреса и да ги изпратя по пощата. Но като затварях капака на единия, видях вътре тетрадките.
„Толкова много страдание — помислих си тъжно. — Толкова пропилени усилия.“
Още веднъж прелистих една от тетрадките. Различни пасажи привлякоха погледа ми. Обезсърчението на Ван Дорн от пропадналата му кариера. Причините, поради които бе напуснал Париж, за да дойде в Ла Верж — затворената, злословеща общност на художниците, снобите критици и тяхното презрително отношение към ранните му творби. Трябва да се освободя от конвенциалното. Трябва да се избавя от естетическите концепции, да ги изхвърля от себе си. Да открия онова, което никога не е било рисувано. Да чувствам, вместо да ми бъде казвано какво да чувствам. Да виждам, вместо да имитирам това, което са видели другите.
Знаех от биографията му до каква бедност са го докарали неговите амбиции. В Париж той буквално бе ял отпадъци, изхвърлени зад ресторантите. Можал да си позволи отиването в Ла Верж само защото негов приятел — преуспяващ, но много посредствен (а сега осмиван) художник — му заел малко пари. Тъй като искал да запази дадената му сума, Ван Дорн извървял пеша целия път от Париж до Южна Франция.
Трябва да ви припомня, че в онези дни тази долина била изостанал край, осеян с хълмове, скали ферми и селца. При появата си в Ла Верж накуцващият Ван Дорн сигурно е бил патетична гледка. Той бил избрал това провинциално селище, защото било необикновено, защото предлагало земни гледки, толкова контрастни на парижките салони, че нито един друг художник не би се осмелил да ги написува.
Трябва да създам нещо, което никой досега не си е представял — беше написал Ван Дорн. И в продължение на шест отчайващи месеца опитвал и се провалил. Най-накрая загубил вяра в себе си, после внезапно си я възвърнал и за една година, белязана с невероятна и бляскава продуктивност, дал на света трийсет и осем шедьовъра. По онова време, разбира се, Ван Дорн не можал да продаде нито едно платно, за да си купи дори храна. Ала сега светът не е толкова глупав.