Госпожичката се засмя и девойките с викове отведоха оная, която беше гарван. „С какво да те наградя, момко? Зная, на теб не ти трябва злато: ти обичаш Хана, но твоят лош баща ти пречи да се ожениш за нея. Сега той няма да пречи. Вземи и му дай тая бележка…“ Бялата ръчичка се протегна, лицето й някак чудно се озари и светна… С неизразим трепет и сладостно биене на сърцето той грабна бележката и… се събуди.
VI. ПРОБУЖДАНЕ
„Мигар съм спал? — каза си Левко, като стана от малката могилка. — Толкова живо беше, като наяве!… Чудно! Чудно!“ — повтори той и се огледа. Месецът, спрял над главата му, показваше среднощ; навсякъде — тишина; от езерото лъхаше хлад; над него тъжно стоеше старият дом със затворени капаци; мъхът и дивият бурен показваха, че хората отдавна са го напуснали. Сега Левко разтвори ръката си, която през цялото време на съня бе конвулсивно стисната, и извика от учудване, като усети в нея бележката. „Ех, да знаех да чета!“ — помисли той, като я обръщаше от вси страни. В тоя миг зад него се чу шум.
— Не бойте се, хващайте го направо! Какво се уплашихте? Ние сме десет души. Обзалагам се, че това е човек, а не дявол! — тъй викаше кметът на своите спътници и Левко се видя хванат от няколко ръце, някои от които трепереха от страх. — Я хвърляй, приятелю, страшната си маска! Стига си разигравал хората! — подхвана пак кметът, като го улови за яката и се вцепени, изблещил насреща му окото си. — Левко, синът ми! — извика той, като се стъписа от учудване и отпусна ръце. — Значи ти си бил, кучи сине! Гледай ти, рожба на дявола! Аз си мисля — кой ли е тоя мошеник, какъв е тоя дявол с обърнат кожух, който прави тия истории! А излиза, че това си все ти, неварена каша в гърлото на баща ти, правиш по улиците поразии, съчиняваш песни!… Ехе-хе-хе! Левко! Какво е туй! Ясно е, че те сърби гърбът! Вържете го!
— Чакай, тате! Поръчано ми е да ти предам тая бележка — заговори Левко.
— Сега не ми е до бележки, гълъбче! Вържете го!
— Чакай, пан кмете! — каза писарят, който бе разгърнал бележката. — Ръката на комисаря!
— На комисаря ли?
— На комисаря ли? — повториха машинално десетниците.
„На комисаря ли? Чудно! Още по-необяснимо“ — помисли си Левко.
— Чети, чети! — каза кметът. — Какво пише там комисарят?
— Да чуем какво пише комисарят! — каза спиртоварят, като държеше лулата в зъбите си и цъкаше огън.
Писарят се поизкашля и почна да чете: „Заповед до кмета Евтух Макохоненко. Узнаваме, че ти, дърти глупако, вместо да събираш старите недобори и да въвеждаш ред в селото, си оглупял и вършиш пакости…“
— На, Бога ми! — пресече го кметът. — Нищо не чувам!
Писарят почна отново: „Заповед до кмета Евтух Макохоненко. Узнаваме, че ти, дърти глу…“
— Чакай, чакай! Не е нужно! — завика кметът. — Аз, макар и да не чух, все пак зная, че главното не е дошло още. Чети по-нататък!
„И поради това заповядвам ти веднага да ожениш сина си Левко Макохоненко за казачката от вашето село Хана Петриченкова, а също така да поправиш мостовете по главния път и да не даваш селски коне без мое знание на пановете от съда, макар и да идат право от държавната палата. Когато дойда в село, ако намеря, че горните ми нареждания не са приведени в изпълнение, ще държа отговорен за всичко само тебе. Комисар, запасен поручик Козма Деркач-Дришпановски.“