Выбрать главу

Иван Вазов

Майски симфонии

I
Погледайте, настала е         пролет на земята, майска птичка запяла е         чудно из листата.
Гората се пробудила,         полето се смее, зората се зачудила:         сe хубости грее.
Из въздуха възнесена         чучулига цвърка… Ставай, душо, из плесена,         плесни крила, фъркай!…
Литнах, фръкнах в ефирите —         след мен мъгли темни… Как? И тук ли ме дирите,         о ядове земни?
II
Не ще плача по модата         зарад мойта младост, не ща черня природата         в светлата u радост;
не ща като поетите         в пролетта да стена… О небеса, що светите,         о горо зелена,
о потоци разгалени,         о вий, пойни птички, о триндафили алени —         младейте се всички!
Разцъфтете се, младости,         души без окови, вий, надежди, вий, радости,         вий, блянове нови —
ах, отдавна изчезнахте         из гърди ми клети! — Вий, горести, там влезнахте,         ех — и вий цъфтете!
III
Из улиците димните         излязох на полето, да чуя ази химните,         що пълнеха небето.
Ластвичките и званките         звучаха в упоенье, на ангелите сянките         минуваха над мене.
Но глас екнa нечаени         на господа във храма:
вий, гнили, зли, отчаени,         за вас тук място няма!
IV
Звучете, пойни пиленца,         шумете, гори млади, играйте, пъстри шиленца,         по тучните ливади.
Вам силний бог на правдата         живот и хубост даде; куршумът, ножът, брадвата         човекът пък създаде.
Но вашите обятия         не глождат страховете… Честити! Без проклятия         живеете и мрете.
V
Желал бих да съм зрънчице,         заровено в земята, над мене топло слънчице         да пада през листата,
да бъда там разбудено         и в цвете да изникна, и весело, зачудено         главичката да вдигна:
за първи път природата         прекрасна да здравиша и радостно в свободата         да цъфна, да мириша.
VI
Омръзна ми веч врявата         и грижите несносни, отидох във дъбравата,         при цветенцата росни.
— Я вижте ми качулката,         кат кръв е тя цървена — казaa камбула-булката —         в моравата зелена.
— Цъфнaх и аз — лайкучката         продума; а синчецът: — И аз развих си бучката,         разперих си венецът.
— И аз — извика ружката —         съм весела и нова! — Аз — клuкна теменужката —         за китка съм готова!
И радват се под ясното         небе и си бърборат за слънцето прекрасното,         лазурът и просторът,
за бляскът на зорницата,         за шаровете пресни, за мая, за росицата,         за славеите песни.
Поклатих аз главата си —         туй племе празношумно пожалих го в душата си —         и казах остроумно:
— О, беднички създания         на две-три лучи ясни, вий нямате съзнание         доколко сте нещастни!
Вий ден цъфтите в драките         и мрете непознати: защо ви са тез накити         и шароне богати?
Вий зло на ум не туряте         и радвате се, бедни! А жегите? А бурите?         А стъпките зловредни?
На всичко вий игралки сте.         Проклинайте съдбата: кат мен и вие жалки сте         творенья на земята!
Отде ме чуха птичките         в клоновете зелени, разцвъркаха се всичките,         насмяха се над мене.
Гълчат си, чуруликат си,         поглеждат ме лукаво… Не удържах язикът си,         измъмрах ги на здраво:
„Какъв е тоз над моята         глава шум, бледословия?“ — Ний смеем се над твоята         глупчайша философия!
VII
Но ето ги пак истите         фъркачи шеговити, играят си из листите,         безгрижни и честити.
Здрависват се, цалуват се         със човките си мали, любуват се, милуват се,         че майски дни настали.
Западна мисъл тягостна         в душа ми, кат вихрушка… Във таз природа радостна         един съм аз без дружка!