И викнах опечалено:
„Ох, горко ми, линея!
За мило либе галено
и аз сега копнея;
кат цветето, кат злаците
и ази май посрещам;
кат пилците в шумаците
и аз любов усещам;
и чезна до сърцето си
да стисна нещо младо!
Ела, мой ангел — дето си,
ела, любовно чадо!…“
А птичките закискаха
и фръкнаха нагоре:
„Поетът наш, изпискаха,
със вятъра говори!“
VIII
Зората пукна златата,
зарумени небето,
и званката крилатата
писнa из вишинето.
Отде е таз хармония,
що пълни днес въздуха?
Тез сладки благовония
въз нази кой ги духа?
Трептят, шумят акацийте
в градината зелена,
аз гледам декорацийте
на новата вселена.
Врабци, той с вас обичаше
свободата и пейше…
Зефир, кат теб въздишаше;
природо, ти му лейше
в душата тез съкровища;
зари! Вий в него гряхте!
Вий, небеса, легловища
на мислите му бяхте!
Тъжете, днеска геният —
приятелят ще ровят…
Шуми лесът, зеленият,
врабците пустословят.
Скръб никой не показува,
не млъква и зефира
и гаче всичко казва:
„Безсмъртний не умира!“
X
Накрай небето чистото
рой облаци изскачат,
над бърдото гористото
сърдито сенки влачат.
О гости черни, рошави,
о облаци на мая,
дъжд, вихър, град ли лошави —
що носите, не зная…
Блеснa из тях светкавица,
стъмниха се ужасно:
пукнaха: гръм, трескавица!
Минaха — пак е ясно.
По-весели долините,
въздуха и гората,
във небесата сините
усмихва се дъгата.
Мъгли, които плъзнете
в душа ми кат в провала,
вий няма да се пръснете
от мълний, ни от хала.
Вий вечно там се мръщите,
чумерите, пластите,
в сълзи се не обръщате,
във клетви не бухтите.
И веч луча — небесната —
тоз мрак не озарява,
дъгата благовестната
там веч се не явява.