Изтекоха още няколко секунди и далече долу, в земната тъма, припламна ново езеро от електрически светлини и се просна в краката на летящата, но тутакси се завъртя като спирала и потъна вдън земя. Още няколко секунди — и пак същото явление.
— Градове! Градове! — викна Маргарита. После тя на два или три пъти видя под себе си някакви матово бляскащи саби в отворени черни калъфи и се сети, че са реки.
Летящата извиваше глава нагоре и наляво и се любуваше на луната, която бясно се носеше обратно към Москва, но в същото време чудодейно си стоеше на мястото и върху нея ясно личеше загадъчен тъмен дракон или може би конче вихрогонче с остра муцунка, обърната към напуснатия град.
Тогава Маргарита изведнъж си помисли, че всъщност е глупаво така лудо да препуска с метлата. Лишаваше се от възможността да разгледа всичко спокойно и да се наслади до насита на полета. Нещо й подсказваше, че там, накъдето лети, ще я почакат и няма смисъл да изпуска всичко интересно, което само й се мярка при тази безумна скорост и височина.
Маргарита обърна метлата с четината напред, така че дръжката щръкна нагоре, и вече много бавно се спусна съвсем близо до земята. От това плъзгане сякаш с въздушна шейна изпита огромна наслада. Земята се вдигна към нея и в безформената й дотогава черна маса започнаха да се разкриват нейните тайни и прелести в лунната нощ. Земята се приближаваше към нея и Маргарита вече усещаше дъха на раззеленилите се гори. Тя прелетя над досами изпаренията над една росна ливада, после над някакво езеро. Долу жаби пееха в хор, а някъде далече пуфтеше влак и от това, кой знае защо, й се обърна сърцето. След малко Маргарита го видя. Той пълзеше бавно като гъсеница и сипеше във въздуха искри. Маргарита го задмина, прелетя над още едно водно огледало, в което под нозете й проплува втора луна, тогава още малко се сниши и полетя, почти докосвайки с крака върхарите на огромните борове.
Отзад се чу плътен шум на разсичан въздух и занастига Маргарита. Постепенно към този шум на нещо летящо като снаряд се присъедини кънтящ на километри наоколо женски смях. Маргарита се озърна и видя, че я гони странен тъмен предмет. Настигайки Маргарита, той все по-ясно се очертаваше и пролича, че някой лети върху нещо. Най-сетне се разбра окончателно какво е. Наташа понамали скорост и се изравни с Маргарита.
Съвсем гола, с развяна от вятъра рошава коса, тя летеше, яхнала дебел шопар — той стискаше в предните си копитца чанта, а със задните ожесточено риташе във въздуха. Падналото от носа му пенсне проблясваше от време на време на лунната светлина и пак угасваше. То летеше окачено на шнур редом с шопара, на когото шапката непрекъснато се свличаше върху очите. Маргарита се взря внимателно в шопара, позна Николай Иванович и буйният и смях закънтя над гората и се сля със смеха на Наташа.
— Наташка! — закрещя с всичка сила Маргарита: — Ти си се намазала с крема?
— Душице! — викна Наташа, събуждайки с крясъците си заспалата борова гора. — Кралице моя френска, аз й него го мацнах, по плешивата глава, и него!
— Принцесо! — изхленчи шопарът, понесъл ездачката си в галоп.
— Душице! Маргарита Николаевна! — викаше Наташа, препускайки редом с Маргарита. — Признавам, взех крема. И ние искаме да живеем и да летим! Простете ми, повелителко, но няма да се върна, за нищо на света няма да се върна! Ах, колко е хубаво, Маргарита Николаевна! Пък тоя ми направи предложение, ей тоя — и Наташа взе да боде с пръст по врата смутено пуфтящия шопар, — предложение! Я кажи как ме наричаше, а? — крещеше тя, наведена над ухото на шопара.
— Богиньо — виеше шопарът, — не мога толкова бързо да летя! Може да загубя важни документи. Наталия Прокофиевна, протестирам.
— Бе я върви по дяволите с документите си! — отвърна му с дързък смях Наташа.
— Какво правите, Наталия Прокофиевна! Ще ни чуе някой! — ревеше умоляващо шопарът.
Наташа препускаше в галоп редом с Маргарита и й разправяше какво се е случило в къщата, след като Маргарита Николаевна излетя над градинската врата.
Наташа си призна, че даже не докоснала подарените неща, ами си съблякла бързо дрехите, грабнала крема и веднага се намазала. С нея станало същото, каквото и с господарката й. Докато Наташа се кискала от радост и се опиянявала пред огледалото от вълшебната си красота, вратата се отворила и пред Наташа застанал Николай Иванович. Той бил развълнуван, в ръцете си държал нощницата на Маргарита Николаевна, своята шапка и чантата си. Като видял Наташа, Николай Иванович примрял. Поовладял се и целият червен като рак, заявил, че е сметнал за свой дълг лично да вдигне нощничката, лично да я донесе…