Тутакси иззад един паметник се появи черно наметало. На лунната светлина проблесна кучешки зъб и Маргарита позна Азазело. Той я подкани с жест да яхне метлата, после възседна дълга рапира, двамата се вдигнаха във въздуха, незабелязани от никого, и след няколко секунди спряха пред №302-бис на Садовая.
Когато спътниците, понесли под мишница метлата и рапирата, минаха през безистена, Маргарита забеляза някакъв човек с каскет и високи ботуши, който явно висеше там от часове. Колкото и леки да бяха стъпките на Азазело и Маргарита, самотният човек ги чу и тревожно трепна, защото не можа да разбере откъде идват. Втори човек, досущ като първия, срещнаха пред шести вход. Повтори се същата история. Стъпки… Човекът се обърна неспокойно и сви вежди. А когато вратата се отвори и затвори, той се втурна подир невидимите влизащи, надникна във входа, но не видя, разбира се, нищо.
Трети човек, точно копие на втория, а следователно и на първия, дежуреше на третия етаж. Той пушеше много серт цигари и Маргарита се закашля, минавайки край него. Пушачът подскочи като ужилен от пейката, на която седеше, заозърта се тревожно, отиде до перилата, погледна надолу. В това време Маргарита и нейният придружител бяха вече пред вратата на апартамент №50. Не звъниха, а Азазело отвори безшумно със собствен ключ.
Първото, което порази Маргарита, беше мракът, сред който се озова. Беше тъмно като в подземие и Маргарита се вкопчи неволно в наметалото на Азазело от страх да не се спъне. Но в този миг някъде далече и високо замъждука пламъче на светилник и започна да приближава. Както вървяха, Азазело измъкна изпод мишницата на Маргарита метлата и метлата изчезна безшумно в тъмното. Сега се заизкачваха по широки стъпала и на Маргарита взе да й се струва, че са безкрайни. Тя беше слисана — как в антрето на обикновено московско жилище е могло да се смести това странно, невидимо, но добре осезаемо безкрайно стълбище. Но изкачването свърши и Маргарита разбра, че стои на площадка. Пламъчето се доближи съвсем и Маргарита видя осветеното от него лице на висок черен мъж, който държеше светилничето. Онези, които вече бяха имали нещастието да се случат тези дни на пътя му, разбира се, веднага биха го познали дори на слабата светлина. Това беше Коровиев или още Фагот.
Наистина външността на Коровиев беше доста променена. Трептящата светлинка се отразяваше не в пукнатото пенсне, отдавна за боклука, а в монокъл, наистина и той пукнат. Мустачките върху наглата физиономия бяха засукани и напудрени, а чернотата на Коровиев се обясняваше много просто — той носеше фрак. Белееха се само гърдите му.
Магът, хоровият диригент, чародеят, преводачът или дявол го знае какъв беше всъщност — с една дума Коровиев, — се поклони и като направи широк жест със светилника, покани Маргарита да го последва. Азазело изчезна.
„Много странна вечер — мислеше си Маргарита, — всичко очаквах, само не и това. Електричество ли нямат? Но най-поразителното са размерите на това помещение. Как може всичко това да се смести в един московски апартамент? Не, чисто и просто е невъзможно!…“
Колкото и слабо да светеше пламъчето на Коровиев, Маргарита разбра, че се намира в абсолютно необятна зала, при това с колонада, тъмна и ако се съди по първоначалното впечатление — безкрайна. Коровиев спря до някакво канапенце, сложи светилничето на някакво шкафче, покани с жест Маргарита да седне, а той застана до нея в живописна поза — облегнат на шкафчето.
— Позволете да ви се представя — изскърца Коровиев, — Коровиев. Учудена сте, че няма осветление? Навярно смятате, че правим икономия? Ами, нищо подобно! Нека първият срещнат палач — да речем, дори от онези, които малко по-късно ще имат честта да целунат вашето коляно — ми отсече главата върху ей това шкафче, ако това е вярно! Просто месир не обича електрическата светлина и ще я запалим едва в последния миг. Но тогава, повярвайте ми, няма да я пестим. Дори, струва ми се, не би било зле, ако не бъде чак толкова изобилна.
Коровиев се хареса на Маргарита и шумното му дърдорене й подейства успокояващо.
— Не — отговори Маргарита, — най-много ме учудва къде се смества всичко това. — Тя направи жест с ръка, за да подчертае просторността на залата.