Коровиев угаси светилника, който изчезна от ръцете му, а Маргарита видя ивица светлина на пода пред себе си под някаква тъмна врата. На тази врата Коровиев тихо почука. А Маргарита толкова се развълнува, че зъбите и затракаха и по гърба й полазиха студени тръпки. Вратата се отвори. Стаята се оказа твърде малка. Маргарита видя широко дъбово легло със смачкани, събрани накуп мръсни чаршафи и възглавници. Пред леглото имаше дъбова маса с резба, а върху нея канделабър с гнезда за свещите във формата на остроноктести птичи крака. В седемте златни гнезда горяха дебели восъчни свещи. Освен това на масата имаше голяма шахматна дъска с много изкусно направени фигурки. Върху протрито килимче се мъдреше ниска пейка. Имаше още една маса, а върху нея златна чаша и втори канделабър с разклонения във вид на змии. В стаята миришеше на сяра и смола. Сенките от свещниците се кръстосваха на пода.
Между присъстващите Маргарита веднага позна Азазело, сега с фрак, застанал до таблата на кревата. Издокараният Азазело вече не приличаше на оня разбойник, който беше изникнал пред Маргарита в Александровската градина, и й се поклони много галантно.
Голата вещица, същата онази Хела, която така беше смутила почтения бюфетчия от „Вариете“ и, уви, същата, която, за голямо щастие, беше стреснал петелът през нощта след паметния сеанс, седеше на килимчето пред леглото и бъркаше нещо в тенджера, от която се вдигаха серни пари.
Освен това до шахматната масичка беше седнал на висока табуретка огромен черен котарак, стиснал в дясната си лапа шахматен кон.
Хела стана и се поклони на Маргарита. Същото стори и котаракът, който скочи от табуретката. Но докато правеше реверанс с дясната задна лапа, изтърва коня и се пъхна под леглото да го търси.
Примряла от страх, Маргарита различи малко смътно всичко това сред коварните сенки от свещите. Погледът й беше привлечен от леглото, на което седеше онзи същият, когото съвсем наскоро нещастният Иван беше убеждавал на Патриаршите езера, че дяволът не съществува. Тъкмо този несъществуващ седеше на леглото.
Две очи се взряха в лицето на Маргарита. В дясното блестеше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънния кладенец на всяка сянка и тъма. Лицето на Воланд беше изкривено на една страна, десният ъгъл на устните изпънат надолу, високото оплешивяло чело — прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Кожата на Воландовото лице сякаш беше завинаги обгоряла от слънцето.
Воланд се беше проснал нашироко върху леглото само по дълга нощница, мръсна и кърпена на лявото рамо. Единия си гол крак беше подвил под себе си, а другия беше изпружил върху ниската пейка. Хела разтриваше с димящ мехлем коляното на този тъмен крак.
Маргарита успя да забележи също върху оголената неокосмена гръд на Воланд бръмбар на златна верижка, изкусно изваян от тъмен камък, с тайнствени знаци по гръбчето. До Воланд стоеше върху тежка поставка странен глобус — сякаш жив и сякаш осветен от слънцето откъм едната страна.
Мълчанието продължи няколко секунди. „Той ме изучава“ — помисли си Маргарита и с усилие на волята се помъчи да се овладее, защото краката й се разтрепераха.
Най-сетне Воланд заговори с усмивка, от която искрящото му око сякаш припламна:
— Приветствам ви, кралице, и моля да ме извините, че съм така неглиже.
Гласът на Воланд беше толкова нисък, че на някои срички преминаваше в хриптене.
Воланд взе от ложето си дълга шпага, наведе се, затършува с нея под кревата и каза:
— Излизай! Партията се отлага. Имаме гостенка.
— В никакъв случай — изсвистя тревожно като суфльор Коровиев над ухото на Маргарита.
— В никакъв случай… — подхвана Маргарита.
— Месир… — дъхна в ухото й Коровиев.
— В никакъв случай, месир — тихо, но ясно отговори Маргарита, след като се овладя, и добави с усмивка: — умолявам ви, не прекъсвайте партията. Предполагам, че шахматните списания биха платили скъпо и прескъпо, ако можеха да я публикуват.
Азазело се покашля тихо и одобрително, а Воланд се взря внимателно в Маргарита и каза сякаш на себе си: