— Да, Коровиев има право! Колко странно се размесват картите в тестето! Колко силно нещо е кръвта!
Той протегна ръка и подкани с жест Маргарита да се приближи. И тя го стори, без да усеща пода под босите си нозе. Воланд сложи ръката си, тежка като камък и гореща, като огън, върху рамото на Маргарита, притегли я към себе си и я подбутна да седне на леглото до него.
— Е, щом сте така очарователно любезна — каза той, — впрочем не съм и очаквал друго, тогава без церемонии — той се наведе отново през ръба на леглото и викна: — Докога ще траят тези циркове под кревата? Хайде, излизай, проклети Ханс!
— Не мога да намеря коня — обади се изпод кревата с приглушен фалцет котаракът, — препуснал е нанякъде и вместо него ми се навира някаква жаба.
— Дали не си въобразяваш случайно, че си на панаир? — разсърди се престорено Воланд. — Под леглото нямаше никаква жаба! Остави тези евтини фокуси за „Вариете“. Ако не дойдеш веднага, ще смятаме, че си се предал, проклет дезертьор!
— За нищо на света, месир! — закрещя котаракът и тутакси изпълзя изпод кревата с коня в лапата.
— Да ви представя… — почна Воланд, но сам се прекъсна: — Не, не мога да го гледам този палячо. Я го вижте само на какво се е направил под леглото!
А котаракът, целият овалян в прах, вече се кланяше на Маргарита, застанал на задни лапи. Сега на гушата му се мъдреше бяла папийонка за фрак, а на гърдите му висеше седефен дамски бинокъл с каишка. Освен това мустаците на котарака бяха позлатени.
— Но на какво прилича това! — възкликна Воланд. — Защо си позлатил мустаците? И за какъв дявол ти е тая папийонка, като си без панталон?
— На котараците не им се полагат панталони, месир — отвърна с подчертано достойнство котаракът, — няма ли да заповядате да обуя и чизми? Котараци с чизми има само в приказките, месир. Но да сте виждали някого на бал без папийонка? Не желая да ставам за смях и да рискувам да бъда изритан! Всеки се украсява както може. Смятайте, че казаното се отнася и за бинокъла, месир!
— Но мустаците?…
— Не разбирам — възрази сухо котаракът, — защо Азазело и Коровиев, като се бръснаха днес, да могат да се наръсят с бяла пудра и с какво превъзхожда тя златната? Аз си напудрих мустаците и нищо повече! Друго щеше да е, ако се бях обръснал. Бръснат котарак — това вече наистина е безобразие, готов съм хиляди пъти да го призная. Но както виждам — и гласът на котарака трепна обидено, — поначало всички са решили да се заяждат с мене и съм изправен пред сериозния проблем дали изобщо да присъствам на бала. Какво ще ми отговорите, месир?
И котаракът така се наду от обида, че сякаш още миг — и щеше да се пръсне.
— Ах, мошеник, мошеник — заклати глава Воланд, — всеки път, когато партията му е в безизходица, започва да те баламосва като последен шарлатанин на някой мост. Сядай веднага и престани с тая словесна цапаница.
— Ще седна — отвърна, сядайки, котаракът, — но относно последното ще възразя. Казаното от мене съвсем не е цапаница, както благоволихте да се изразите в присъствието на дама, а поредица от добре опаковани силогизми, които биха оценили по достойнство дори такива познавачи, като Секст Емпирик, Марциан Капела, а не е изключено и самият Аристотел.
— Шах — каза Воланд.
— Моля, моля — отговори котаракът и заразглежда дъската през бинокъла.
— И тъй — обърна се Воланд към Маргарита, — нека ви представя, дона, моята свита. Този, дето се прави на идиот, е котаракът Бегемот. С Азазело и Коровиев вече се познавате, представям ви и слугинята си Хела: чевръста е, съобразителна и няма услуга, която да не е в състояние да направи.
Красавицата Хела се усмихваше, обърнала към Маргарита зеленикавите си очи, и продължаваше да загребва от мехлема и да маже с него коляното на Воланд.
— Това е — приключи Воланд и лицето му се сви от болка, когато Хела стисна по-силно коляното му, — както виждате, компанията е малка, смесена и непретенциозна. — Той млъкна и взе да върти пред себе си своя глобус, направен толкова изкусно, че сините океани се плискаха, а шапката върху полюса беше като истинска — ледена и снежна.
Междувременно върху шахматната дъска беше настъпил пълен смут. Безкрайно посърнал, царят с бяла мантия тъпчеше в квадратчето си и кършеше отчаяно ръце. Три бели пешки — ландскнехти с алебарди — гледаха объркани офицера си, който размахваше шпага и сочеше напред, където в две съседни квадратчета, бяло и черно, бяха черните конници на Воланд, яхнали два буйни коня, които риеха с копита квадратчетата си.