Маргарита се наведе над глобуса и видя как квадратчето земя се разшири, обагри се многоцветно и сякаш се превърна в релефна карта. После видя ивичката на река и някакво селище край нея. Една къщичка колкото грахово зърно се уголеми и стана колкото кибритена кутийка. Изведнъж покривът на къщата изхвърча беззвучно нагоре заедно с кълбо черен дим, а стените рухнаха и от двуетажната кутийка остана само купчинка, от която се вдигаше черен пушек. Като приближи още очи, Маргарита различи мъничка женска фигура, просната на земята, а в локва кръв до нея беше разперило ръчички малко дете.
— Това е краят — усмихна се Воланд, — още не е успяло да съгреши. Абадона работи безукорно.
— Не бих искала да съм на страната на онези, против които е Абадона — каза Маргарита, — на чия страна е той?
— Колкото повече разговарям с вас — отвърна любезно Воланд, — толкова повече се убеждавам, че сте много умна. Ще ви успокоя. Той е рядко безпристрастен и съчувства еднакво, на двете сражаващи се страни. Поради това и резултатите са винаги еднакви за противниците. Абадона! — повика тихо Воланд и от стената излезе фигура на слаб човек с тъмни очила. Очилата направиха на Маргарита толкова силно впечатление, че тя изстена тихо и свря лице в крака на Воланд. — Стига де! — той удари със замах Маргарита по гърба и през тялото й премина звън. — Нали виждате, че е с очила. Освен това никога не е бивало и няма да се случи Абадона да дойде при някого преждевременно. И в края на краищата нали аз съм тук. Вие сте моя гостенка! Просто исках да ви го покажа.
Абадона стоеше неподвижен.
— Може ли да си свали за малко очилата? — попита Маргарита и се притисна към Воланд разтреперана, но вече от любопитство.
— А, това не може — отвърна сериозно Воланд, махна с ръка на Абадона и той изчезна. — Какво искаш да кажеш, Азазело?
— Месир — отговори Азазело, — позволете ми да ви съобщя, че са дошли двама чужди: една хубавица, която хленчи и моли да я оставим при нейната господарка, и освен това, извинете ме, но тя води и някакъв шопар.
— Странно поведение имат хубавиците! — Забеляза Воланд.
— Това е Наташа, Наташа! — възкликна Маргарита.
— Е, добре, оставете я при нейната господарка. А шопара — при готвачите.
— Да го заколят ли? — възкликна уплашена Маргарита. — Смилете се, месир, това е Николай Иванович, от долния етаж. Стана недоразумение, разбирате ли, тя го е мацнала с крема.
— Но моля ви се — каза Воланд, — кой и за какъв дявол ще го коли? Нека поседи засега при готвачите, нищо повече. Съгласете се, че не мога да го пусна в балната зала, нали?
— Да, само това липсваше… — добави Азазело и доложи: — Наближава полунощ, месир.
— А, добре. — Воланд се обърна към Маргарита: — И така, много ви моля! И предварително ви благодаря. Не се смущавайте и не се страхувайте от нищо. Не пийте нищо освен вода, иначе ще отмалеете и ще ви бъде трудно. Време е!
Маргарита стана от килимчето и тогава на вратата се появи Коровиев.
(обратно)Глава 23. Бляскавият бал у Сатаната
Наближаваше полунощ, наложи се да побързат. Маргарита като през мъгла виждаше някакви неща. Запомни свещите и един басейн с мозайка от скъпоценни камъни. Когато Маргарита стъпи на дъното на този басейн, Хела и Наташа, която й помагаше, плиснаха отгоре й гореща, гъста и червена течност. Маргарита усети на устните си солен вкус и разбра, че я мият с кръв, Кървавата мантия се смени с друга — гъста, прозрачна, възрозова, и на Маргарита й се зави свят от розовото масло. После хвърлиха Маргарита върху кристално ложе и почнаха да я разтриват с големи зелени листа, докато кожата й заблестя. В това време котаракът се втурна да помага. Той приклекна в краката на Маргарита и заразтрива ходилата й така, сякаш лъскаше на улицата ботуши. Маргарита не запомни кой й уши пантофки от листца на бледа роза и как тези пантофки се закопчаха от само себе си със златни катарами. Някаква сила вдигна Маргарита, изправи я пред огледалото и в косата й светна диамантена кралска диадема. Отнякъде се появи Коровиев и окачи на гърдите на Маргарита тежка глава на черен пудел в овална рамка и с тежка верижка. Това украшение обремени извънредно много кралицата. Верижката веднага й претри врата, главата я накара да се превие. Но имаше и нещо, което възнагради Маргарита за неудобствата, причинени й от верижката с черния пудел: почтителността, с която почнаха да се отнасят към нея Коровиев и Бегемот.
— Нищо, нищо, нищо! — дърдореше Коровиев от вратата на стаята с басейна. — Няма как, трябва, трябва, трябва… Позволете, кралице, да ви дам един последен съвет. Между гостите ще има различни, ох, най-различни хора, но никому, кралице Марго, никому ни най-малкото предпочитание! Дори ако някой не ви хареса… разбирам, че вие, естествено, няма да изразите това на лицето си… Не, не, просто е немислимо! Ще забележи, веднага ще забележи! Трябва да го обикнете, кралице, да го обикнете! Стократно ще бъде възнаградена за това домакинята на бала. И още: никой да не бъде отминат! Поне усмивчица, ако няма време за две-три думи, поне леко извръщане на главата! Всичко друго, само не пренебрежение, от него ще залинеят…