И Маргарита, придружена от Коровиев и Бегемот, прекрачи от стаята с басейна в пълен мрак.
— Аз, аз — шепнеше котаракът, — аз ще дам сигнала!
— Хайде! — отговори в тъмното Коровиев.
— Бал! — изврещя, котаракът с всичка сила и в същия миг Маргарита изстена и затвори за няколко секунди очи. Балът се стовари върху нея отведнъж като светлина, а в същия миг и като звук и миризма. Повлечена под ръка от Коровиев, Маргарита се озова сред тропически лес. Папагали с червени гушки и зелени опашки прехвърчаха сред лианите и оглушително крещяха: „Възхитен съм!“ Но гората скоро свърши и вместо спарения като в баня въздух изведнъж ги лъхна прохладата на бална зала с колони от някакъв жълтеникав, искрящ камък. Тази зала, както и гората, беше съвсем безлюдна и само до колоните стояха неподвижни голи негри със сребърни ленти в косите. Лицата им станаха мръснокафяви от вълнение, когато в залата влетя Маргарита със свитата си, към която се беше присъединил отнякъде, и Азазело. Тогава Коровиев пусна ръката на Маргарита и прошепна:
— Първо към лалетата!
Пред Маргарита изникна ниска стена от бели лалета, а зад нея тя видя безброй лампи с абажури и пред тях белите гърди и черните рамене на мъже с фракове. Тогава Маргарита разбра откъде идеха балните звуци. Върху нея се стовари ревът на медните инструменти, а изтръгналият се изпод него плисък на цигулките сякаш обля тялото й с кръв. Оркестърът от близо сто и петдесет души свиреше полонеза.
Човекът с фрак, който се извисяваше пред оркестъра, щом видя Маргарита, пребледня, усмихна се и с едно замахване на ръцете вдигна на крак целия оркестър. Без да прекъсва нито за миг да свири, изправеният оркестър заливаше Маргарита със звуци. Човекът над оркестъра се извърна и й се поклони ниско, с широко разперени ръце, а Маргарита се усмихна и му махна.
— Не, не, не е достатъчно — зашепна Коровиев, — той няма да мигне цяла нощ. Викнете му: „Приветствувам ви, царю на валсовете!“
Маргарита извика тези думи и се учуди, че гласът й, звучен като камбана, заглуши воя на оркестъра. Човекът се разтрепери от щастие и притисна лява ръка към гърдите, а с дясната продължи да дирижира с бял жезъл оркестъра.
— Не, пак не е достатъчно — зашепна Коровиев, — погледнете наляво, към първите цигулки, и кимнете така, та всеки да помисли, че сте познали именно него. Тук са събрани все световни знаменитости. Ето онзи там, зад първия пулт, е Виотан! Така, много добре. Сега да продължим!
— Кой е диригентът? — попита, отлитайки Маргарита.
— Йохан Щраус! — извика котаракът. — И нека ме обесят на някоя лиана в тропическата гора, ако някога на някой бал е свирил такъв оркестър! Аз ги поканих. И забележете, нито един не се разболя и нито един не отказа!
В следващата зала нямаше колони, вместо тях от едната страна се издигаха стени от червени, розови, млечнобели рози, а от другата — стена от кичести японски камелии. Между тези стени вече бликаха съскащи водоскоци, а мехурчетата на шампанското кипяха в трите басейна, от които първият беше прозрачнотеменужен, вторият — рубинен, третият — кристален. Край тях сновяха негри с алени ленти в косите и пълнеха от басейните със сребърни черпаци разлати чаши. В стената от рози имаше отвор и там върху някаква естрада се беше развихрил човек с червен фрак с лястовича опашка. Пред него гърмеше непоносимо висок джаз. Щом видя Маргарита, диригентът й се поклони толкова ниско, че ръцете му докоснаха пода, после се изправи и викна рязко:
— Алилуя!
Той се плесна по коляното — раз, по другото — два, грабна от ръцете на крайния музикант чинелите и удари с тях по колоната.
Отлитайки, Маргарита видя само, че виртуозът джазбандист, в двубой с полонезата, която духаше в гърба на Маргарита, удря с чинелите джазбандистите по главите, а те приклякат в престорен комичен ужас.
Най-сетне долетяха до същата площадка, на която, сети се Маргарита, я бе посрещнал в мрака Коровиев със светилника си. Сега на тази площадка очите й се заслепиха от светлината, която се лееше от кристалните гроздове. Маргарита бе настанена на определеното й място и под лявата си ръка видя ниска аметистова колонка.