— Толкова съм щастлива, кралице и господарке, че съм поканена на бляскавия бал на пълнолунието!
— И аз се радвам да ви видя — отговори й Маргарита. — Много се радвам. Обичате ли шампанско?
— Но моля ви, какво благоволявате да правите, кралице?! — извика отчаяно, но тихо Коровиев в ухото на Маргарита. — Ще стане навалица.
— Обичам — изрече с молба в гласа жената и изведнъж заповтаря механично: — Фрида, Фрида, Фрида! Името ми е Фрида, о, кралице!
— Тогава напийте се днеска, Фрида, и не мислете за нищо — каза й Маргарита.
Фрида простря към Маргарита и двете си ръце, но Коровиев и Бегемот много умело я отведоха встрани и тя се изгуби в тълпата.
Сега гостите вече прииждаха отдолу като стена, сякаш взели на щурм площадката, върху която стоеше Маргарита. Голите женски тела се изкачваха сред облечените с фракове мъже. Към Маргарита се приближаваха на вълни техните мургави или бели, кафяви или съвсем черни тела. В косите им — червени, черни, кестеняви или светли като лен — сред потоците светлина танцуваха и блестяха, и пръскаха искри скъпоценни камъни. Сякаш някой беше поръсил с капчици светлина и напиращата колона на мъжете — по жабата им святкаха брилянтени копчета. Сега Маргарита усещаше всяка секунда докосването на устни до коляното си, всяка секунда протягаше напред ръката си за целувка, а лицето и се вкамени в неподвижна приветлива маска.
— Възхитен съм — пееше монотонно Коровиев, — ние сме възхитени, кралицата е възхитена.
— Кралицата е възхитена — гъгнеше зад гърба й Азазело.
— Възхитен съм — възкликваше котаракът.
— Маркизата — мърмореше Коровиев — отрови баща си, двамата си братя и двете си сестри заради наследството! Кралицата е възхитена! Госпожа Минкина, ах, колко е хубава! Малко е нервна. Защо й трябваше да гори лицето на слугинята с машата за коса! Нищо чудно, че после я заклаха! Кралицата е възхитена! Секунда внимание, кралице: това е император Рудолф, магьосник и алхимик. А, ето още един алхимик — беше обесен. Ах, ето я и нея! Ах, какъв чудесен публичен дом държеше в Страсбург! Ние сме възхитени. Московска шивачка, ние всички много я обичаме заради неизчерпаемата й фантазия, имаше ателие и измисли ужасно смешен номер: проби две кръгли дупчици в стената…
— Без дамите да знаят? — попита Маргарита.
— Знаеха, знаеха, кралице — отговори Коровиев, — възхитен съм. Този двайсетгодишен хлапак се отличаваше от дете с най-странни фантазии, беше мечтател и чудак. Едно момиче се влюби в него, а той го продаде в публичен дом.
Отдолу течеше река. И на тази река не й се виждаше краят. Изворът й — огромната камина — продължаваше да бълва. Така измина час и почна втори. Маргарита усети, че верижката й тежи повече, отколкото в началото. Нещо странно беше станало и с ръката й. Сега, преди да я повдигне, лицето й се кривеше от болка. Интересните забележки на Коровиев вече не занимаваха Маргарита. И монголските дръпнати очи, и белите, и черните лица й станаха безразлични, те от време на време се сливаха, а въздухът между тях започваше, кой знае защо, да трепти и да струи. Остра болка като от убождане, изведнъж прониза дясната ръка на Маргарита, тя стисна зъби и се подпря на колонката. Сега отзад, откъм залата, долиташе някакво шумолене, сякаш криле докосваха стените, и беше ясно, че там танцуват несметни пълчища гости, а на Маргарита й се струваше, че дири масивните мраморни, мозаични и кристални подове в тази старинна зала ритмично пулсират.
Нито Гай Цезар Калигула, нито Месалина вече не заинтересуваха Маргарита, както не бе я заинтересувал никой от кралете, херцозите, кавалерите, самоубийците, отровителките, обесените, сводниците, тъмничарите и мошениците, палачите, доносниците, изменниците, безумците, тайните агенти, развратителите на малолетни. Всички имена се бяха объркали в главата й, лицата се бяха сплеснали в огромна пита и само едно лице се беше загнездило мъчително в паметта й, обрамчено от наистина огнена брада — лицето на Малюта Скуратов. Краката на Маргарита се подкосяваха, тя се боеше, че още миг и ще се разплаче. Най-тежки страдания й причиняваше дясното коляно, което целуваха. То беше подпухнало, кожата му беше посиняла, въпреки че на няколко пъти до това коляно се появяваше ръката на Наташа с някаква гъба и го изтриваше с нещо благоуханно. Към края на третия час Маргарита хвърли надолу съвсем отчаян поглед и трепна от радост — потокът от гости редееше.
— Законите на всички балове са еднакви, кралице — шепнеше Коровиев, — сега вълната ще почне да спада. Кълна се, остава ни да потърпим само няколко минути. Ето я и групата на брокенските гуляйджии. Те винаги идват последни. Да, разбира се, те са. Ето ги и двамата пияни вампири… и край? Ах не, още един. Не, двама са!