— Моля, не ме учете — отговори Бегемот, — зная как да се държа на маса, не се безпокойте, отлично зная!
— Ах, колко е приятно да се вечеря така непринудено пред камината — се чу треперливият глас на Коровиев, — в интимен кръг…
— А, не, Фагот — възрази котаракът, — балът си има своята прелест и своя размах.
— Никаква прелест няма и никакъв размах — каза Воланд, — а тези идиотски мечки и тигрите в бара насмалко да ми докарат с рева си някоя мигрена.
— Слушам, месир — каза котаракът, — щом вие смятате, че няма размах, веднага ще се присъединя към същото становище.
— Внимавай! — отвърна му Воланд.
— Пошегувах се — каза смирено котаракът, — а що се отнася до тигрите, ще заповядам да ги опекат.
— Тигрите не стават за ядене — каза Хела.
— Така ли мислите? В такъв случай благоволете да ме изслушате — обади се котаракът и замижал от удоволствие, разказа как веднъж се скитал деветнайсет дена в пустинята и се хранел само с месото на убит от него тигър. Всички изслушаха с интерес това увлекателно повествование, а когато Бегемот свърши, възкликнаха в хор:
— Лъжа!
— А най-интересното в лъжата му е — каза Воланд, — че е лъжа от първата до последната дума.
— Ах, така ли? Значи, лъжа? — възкликна котаракът и всички помислиха, че ще почне да протестира, но той само каза тихо: — Историята ще си каже думата.
— Искам да ви попитам — обърна се Марго, вече живнала след водката, към Азазело, — вие застреляхте ли го онзи, бившия барон?
— Естествено — отвърна Азазело, — как да не го застрелям? Той непременно трябваше да бъде застрелян.
— Толкова се развълнувах — възкликна Маргарита, — стана така неочаквано.
— Нямаше нищо неочаквано — възрази Азазело, а Коровиев взе да вие и да хленчи:
— И таз добра, че как да не се развълнува човек! Ам’че то и на мен ми се подкосиха краката! Бум! Фрас! И баронът — туп!
— Едва не изпаднах в истерия — добави котаракът и облиза лъжицата с хайвер.
— Едно не можах да разбера — подхвана пак Маргарита, а златистите искри от кристала подскачаха в очите й — нима от улицата не се чуваше музиката и целият грохот на бала?
— Разбира се, че нищо не се чуваше, кралице — обясни Коровиев, — подобни неща трябва да се вършат тъй, че да не се чуват. Трябва много хубаво да се напипват.
— Е да, да… Но нали онзи човек на стълбите… Когато минахме край него с Азазело… И другият, на входа… Мисля, че той наблюдаваше вашия апартамент…
— Вярно е, вярно! — извика Коровиев. — Вярно е, скъпа Маргарита Николаевна! Вие потвърждавате моите подозрения. Да, той наблюдаваше апартамента. Отначало го взех за някой разсеян приват-доцент или за влюбен, чакащ нетърпеливо на стълбите, но не, не! Нещо загложди сърцето ми! Ах! Да, той наблюдаваше апартамента! И онзи при входа, и той! И онзи в безистена откъм улицата — също!
— Интересно, ами ако дойдат да ви арестуват? — попита Маргарита.
— Положително ще дойдат, очарователна кралице, положително! — отвърна Коровиев. — Сърцето ми подсказва, че ще дойдат, не сега, разбира се, но като удари часът, непременно ще дойдат. Но предполагам, че нищо интересно няма да стане.
— Ах, как се развълнувах, когато баронът падна! — продължи Маргарита; тя, изглежда, още изживяваше убийството, защото за пръв път през живота си присъстваше на нещо подобно. — Вие навярно стреляте много добре?
— Горе-долу — отвърна Азазело.
— От колко крачки? — зададе Маргарита на Азазело не съвсем ясен въпрос.
— Зависи — отвърна съвсем логично Азазело. — Едно е да улучиш с чук прозореца на критика Латунски, а съвсем друго — да улучиш същия в сърцето.
— В сърцето! — възкликна Маргарита, и, кой знае защо, притисна ръце към собственото си сърце. — В сърцето! — повтори тя глухо.
— Кой е този критик Латунски? — попита Воланд и погледна Маргарита с присвити очи.
Азазело, Коровиев и Бегемот някак засрамено сведоха очи, а Маргарита се изчерви и отговори:
— Има един такъв критик. Тази вечер му разпертушиних целия апартамент.
— И таз добра! Ами защо?
— Месир, той погуби един Майстор — обясни Маргарита.
— Но защо е трябвало да се мъчите вие самата! — попита Воланд.
— Позволете на мене, месир! — възкликна радостно котаракът и скочи от мястото си.
— Я си стой там — измърмори Азазело и стана, — аз лично ще отида още сега…
— О, не! — възкликна Маргарита. — Не, умолявам ви месир, няма нужда.
— Както обичате, както обичате — отвърна Воланд, а Азазело си седна на мястото.