— О, да, много по-големи — не се сдържа да не добави котаракът, явно горд с тези възможности.
— Млъкни, дявол да те вземе! — сопна му се Воланд и продължи, като се обръщаше към Маргарита: — Само че какъв смисъл има да вършиш нещо, което трябва да свърши друго ведомство, както се изразих? И тъй, аз няма да сторя това, ще го извършите вие самата.
— Но ще се изпълни ли желанието ми?
Азазело извъртя иронично кривогледото си око към Маргарита, поклати едва забележимо червенокосата си глава и изпръхтя:
— Е хайде, хайде, направете го, ама че мъка — измърмори Воланд, завъртя глобуса и се взря в някаква подробност, изглежда докато разговаряше с Маргарита, той се занимаваше и с други работи.
— Е, Фрида… — подсказа Коровиев.
— Фрида! — изкрещя Маргарита. Вратата се отвори широко и чорлава гола жена с неистов поглед, но вече абсолютно трезва, се втурна в стаята и простря ръце към Маргарита, която заяви тържествено:
— Прощава ти се. Вече няма да ти подават кърпата.
Чу се вопълът на Фрида, тя падна на пода по очи и се просна като разпъната пред Маргарита. Воланд махна с ръка и Фрида изчезна.
— Благодаря ви и сбогом — каза Маргарита и стана.
— Е, какво ще кажеш, Бегемот — заговори Воланд, — нали няма да се възползваме в празничната нощ от постъпката на един непрактичен човек — и се обърна към Маргарита: — И тъй, това не се брои, понеже аз нищо не съм направил. Какво искате за себе си? Настъпи мълчание и го прекъсна Коровиев, който зашепна на ухото на Маргарита.
— Брилянтна моя дона, съветвам ви този път да бъдете по-благоразумна! Иначе щастието може да ви се изплъзне.
— Искам още сега, още тази секунда да ми бъде върнат моят любовник, Майстора — каза Маргарита и лицето й се изкриви конвулсивно.
В същия миг в стаята нахлу вятър и пламъкът на свещите в канделабрите полегна, тежката завеса на прозореца се разтвори и в далечните висини се появи кръгла, но не утринна, а среднощна луна. От перваза върху пода легна зеленикав квадрат нощна светлина и в него се появи нощният гостенин на Иванушка, който наричаше себе си Майстора. Беше с болничните си дрехи — по халат и пантофи, и с черната шапчица, с която не се разделяше. Небръснатото му лице потреперваше от тик, той поглеждаше страхливо и налудничаво горящите свещи, а наоколо му кипеше лунният поток.
Маргарита веднага го позна, изстена, плесна с ръце и се втурна към него. Целуваше го по челото, по устата, притискаше се към бодливата му буза и дълго сдържаните сълзи сега се стичаха обилно по лицето й. Тя произнасяше само една дума и безсмислено я повтаряше:
— Ти… Ти, ти…
Майстора я отстрани от себе си и глухо каза:
— Не плачи, Марго, не ме измъчвай. Аз съм тежко болен — той се хвана за перваза, сякаш искаше да го прескочи и да избяга, взря се в насядалите и взе да вика: — Страх ме е, Марго! Пак ми се привиждат разни неща.
Риданията задушаваха Марго, тя шепнеше и се давеше с думите си:
— Не, не, не, не се страхувай от нищо! Аз съм с теб! Аз съм с теб!
Коровиев побутна умело и незабелязано на Майстора стол и той се отпусна върху него, а Маргарита падна на колене, притисна се към бедрото на болния и замря. Във вълнението си тя не забеляза, че голотата й някак внезапно изчезна и сега беше с черно копринено наметало. Болният оброни глава и втренчи в пода мрачни угаснали очи.
— Да — заговори след известно мълчание Воланд, — добре са го подредили — и заповяда на Коровиев: — Рицарю, я дай на този човек нещо да пийне.
Маргарита умоляваше с разтреперан глас Майстора:
— Пий, пий. Страх ли те е? Не, не, повярвай ми, те ще ти помогнат!
Болният пое чашата и изпи съдържанието й, но ръката му трепна и изтърваната чаша се счупи на пода.
— Това е на хубаво, на хубаво! — зашепна Коровиев на Маргарита. — Вижте, той се съвзема.
Наистина погледът на болния вече не беше толкова налудничав и тревожен.
— Нима си ти, Марго? — попита лунният гост.
— Не се съмнявай, аз съм — отговори Маргарита.
— Още! — заповяда Воланд.
След като Майстора пресуши и втората чаша, погледът му стана буден и смислен.
— Е, това е вече друго — каза Воланд и примижа, — а сега да поговорим. Кой сте вие?
— Сега съм никой — отговори Майстора и усмивка разкриви устните му.
— Откъде идвате?
— От дома на скръбта. Аз съм душевноболен — отговори пришелецът.