Маргарита не можа да понесе тези думи и отново заплака. После избърса очи и възкликна:
— Ужасни думи! Ужасни думи! Той е Майстор, месир, предупреждавам ви! Излекувайте го, той заслужава това!
— Знаете ли с кого разговаряте сега — попита Воланд дошлия, — при кого се намирате?
— Зная — отговори Майстора, — в лудницата ми беше съсед онова момче, Иван Бездомни. Той ми разказа за вас.
— Ах, да, наистина — отвърна Воланд, — имах удоволствието да срещна този млад човек, на Патриаршите езера. Едва не ме влуди с доказателствата си, че не съм бил съществувал! Но вие нали вярвате, че наистина съм аз?
— Налага ми се да вярвам — каза пришелецът, — но, разбира се, много по-спокоен бих се чувствал, ако можех да ви смятам за плод на халюцинация. О, моля да ме извините — усети се Майстора.
— Е, щом така ще сте по-спокоен, както желаете — учтиво отвърна Воланд.
— Не, не — повтаряше уплашена Маргарита и разтърсваше Майстора за рамото, — опомни се! Пред тебе наистина е той!
Котаракът пак се намеси:
— Пък аз наистина приличам на халюцинация. Обърнете внимание на профила ми на лунна светлина. — Котаракът застана насред лунната пътека и понечи да добави още нещо, но бе замолен да млъкне. Той каза: — Добре, добре, съгласен съм, ще млъкна. Ще бъда мълчалива халюцинация — и млъкна.
— Ами кажете защо Маргарита ви нарича Майстор? — попита Воланд. Човекът се усмихна:
— Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах.
— Роман за какво?
— Роман за Пилат Понтийски.
И пак езичетата на свещите се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.
— За какво, за какво? За кого? — заговори Воланд и престана да се смее. — В наше време? Това е покъртително! Не можахте ли да намерите друга тема? Я дайте да видя — и Воланд протегна длан.
— За съжаление е невъзможно — отвърна Майстора, — защото го изгорих в печката.
— Извинете, но не ви вярвам — възрази Воланд, — това е изключено. Ръкописите не горят — той се обърна към Бегемот и каза: — Хайде, Бегемот, дай тук романа.
Котаракът веднага скочи от стола и всички видяха, че е седял върху висок куп ръкописи. Котаракът подаде с поклон най-горния екземпляр на Воланд. Маргарита се разтрепери и викна, пак развълнувана до сълзи:
— Ето го ръкописа! Ето го!
Тя се спусна към Воланд и възхитена добави:
— Всесилен, всесилен!
Воланд пое подадения му екземпляр, обърна го, отмести го настрани и мълчаливо, без усмивка, се втренчи в Майстора. А той — кой знае защо — се натъжи, разтревожи се, стана от стола, закърши ръце, обърна се към далечната луна и зашепна:
— И нощем, на луна, за мен няма спокойствие, защо ме тревожите? О, богове, богове…
Маргарита се вкопчи в болничния халат, сгуши се в него и зашепна и тя, измъчена и разплакана:
— Господи, защо лекарството не ти помага?
— Нищо, нищо, нищо — тихо повтаряше Коровиев и се въртеше около Майстора, — нищо, нищо… Още една чашка, и аз ще пия с вас, ще ви правя компания…
И чашката намигна, проблесна на лунната светлина и тази чашка помогна. Накараха Майстора да седне на мястото си и лицето на болния придоби спокоен израз.
— Е, сега всичко е ясно — каза Воланд и почука с дългия си пръст по ръкописа.
— Съвсем ясно — потвърди котаракът, забравил обещанието си да се превърне в мълчалива халюцинация, — сега основната линия на този опус ми е пределно ясна. Какво казваш, Азазело? — обърна се той към мълчащия Азазело.
— Аз казвам — изгъгна Азазело, — че нямаше да е лошо да те удавим.
— Бъди милосърден, Азазело — отвърна му котаракът, — и не подхвърляй на моя повелител тази мисъл. Повярвай ми, аз всяка нощ щях да ти се явявам в същото лунно одеяние като нещастния Майстор и щях да ти кимам и да те зова, да тръгнеш с мен. Помисли само как щеше да се чувстваш, Азазело?
— Е, Маргарита — отново се намеси в разговора Воланд, — хайде, искайте всичко, каквото ви е нужно.
Очите на Маргарита пламнаха и тя се обърна с молба, към Воланд:
— Позволете ми да му кажа нещо на ухото. Воланд кимна. Маргарита се долепи до ухото на Майстора и му пошепна нещо. Чу се как той й отговори:
— Не, късно е, Не искам вече от живота нищо друго, освен да те виждам. Но пак те съветвам — остави ме, ще загинеш с мен.
— Не, няма да те оставя! — отговори Маргарита и се обърна към Воланд: — Моля ви да ни върнете в сутерена на уличката при Арбат и лампата да свети, и всичко да бъде както преди.