Тогава Майстора се разсмя, прегърна главата на Маргарита с отдавна провиснали къдрици и каза:
— Ах, не слушайте клетата жена, месир! В този сутерен отдавна живее друг човек и изобщо невъзможно е нещо да стане, както е било — той притисна буза към главата на своята приятелка, прегърна я и зашепна: — горкичката… горкичката…
— Невъзможно, така ли мислите? — попита Воланд. — Вярно. Но ние ще опитаме — и каза: — Азазело!
В същия миг от тавана се изтърси слисан и почти умопобъркан гражданин по долни дрехи, но, кой знае защо, с куфар в ръка и каскет на главата. От страх човекът се тресеше целият и приклякаше.
— Могарич? — попита Азазело падналия от небето.
— Алоизий Могарич — отвърна оня разтреперан.
— Нали вие, след като прочетохте статията на Лутански за романа на този човек, написахте срещу него жалба, донос, че криел в дома си нелегална литература? — попита Азазело.
Новопоявилият се гражданин посиня и плувна в сълзи на разкаяние.
— Искахте да заемете неговото жилище, нали? — колкото се може по-сърдечно изгъгна Азазело.
В стаята се чу съскане на разярена котка и с вой:
— Сега ще ти покажа какво значи вещица! — Маргарита впи нокти в лицето на Алоизий Могарич.
Настана суматоха.
— Какво правиш? — викна страдалчески Майстора. — Марго, защо се позориш така?
— Протестирам, това не е позор — дереше се котаракът.
Коровиев успя да отдръпне Маргарита.
— Но аз пристроих и баня! — крещеше окървавеният Могарич, зъбите му тракаха и той от ужас заплещи някакви врели-некипели: — Само за измазването колко пари… за син камък…
— А, много хубаво, че си пристроил баня — одобри Азазело, — той трябва да взема вани. — И кресна: — Вън!
Тогава Могарич се преобърна с главата надолу и изхвърча през отворения прозорец от спалнята на Воланд.
Майстора се облещи и зашепна:
— Това май надминава всичко, което ми разказа Иван! — съвсем потресен, той се озърташе и най-сетне каза на котарака — Извинете… но ти ли си… вие ли сте… — той се обърка, не знаеше как да се обръща към котарака, на „ти“ или на „вие“, — вие ли сте същият онзи котарак, който се вози в трамвая?
— Аз — потвърди поласкан котаракът и добави: — Приятно ми е да чуя, че сте толкова учтив с един котарак. Но котараците, кой знае защо, обикновено ми говорят на „ти“, въпреки че нито един котарак никога и с никого не е бил пил брудершафт.
— Струва ми се, че вие не сте май много котарак — нерешително отговори Майстора. — От болницата непременно ще почнат да ме търсят — плахо се обърна той към Воланд.
— Ами, защо ще ви търсят! — успокои го Коровиев и в ръцете му се появиха някакви документи и книги. — Това е историята на заболяването ви, нали?
— Да…
Коровиев хвърли историята на заболяването в камината.
— Няма го документа, няма го и човека — заяви със задоволство Коровиев, — а пък това е домовата книга на оня предприемач, нали?
— Да-а…
— Кой е записан в нея? Алоизий Могарич? — Коровиев духна върху страницата на домовата книга. — Хоп, и вече го няма, и обърнете внимание, моля ви се — изобщо не го е имало. Пък ако предприемачът се учуди, кажете му, че Алоизий му се е присънил. Могарич? Какъв Могарич? Не е имало никакъв Могарич! — и прошнурованата книга се изпари от ръцете на Коровиев. — Готово, тя е вече в чекмеджето на предприемача.
— Много правилно отбелязахте — обади се Майстора, слисан от прецизната работа на Коровиев, — няма ли го документа — няма го и човека. Мене затова именно ме няма — аз нямам документ.
— Моля за извинение — възкликна Коровиев, — тъкмо това е халюцинация, ето го вашия документ — и Коровиев подаде на Майстора документа. После вдигна очи към тавана и прошепна сладко на Маргарита: — А ето и вашето имущество, Маргарита Николаевна — и подаде на Маргарита тетрадката с обгорели краища, изсъхналата роза, снимката, и с особено внимание — спестовната книжка: — Десет хиляди, колкото сте благоволили да внесете, Маргарита Николаевна. Ние чуждо не щем.
— Предпочитам да ми изсъхнат лапите, но не и да посегна на чуждо! — възкликна наперено котаракът и затанцува върху един куфар, за да натъпче в него всички екземпляри от злополучния роман.
— Заповядайте и вашето документче — продължи Коровиев, подавайки на Маргарита документа, после се обърна към Воланд и почтително доложи: — Всичко е изпълнено, месир.
— Не, не всичко — отговори Воланд и откъсна поглед от глобуса. — Скъпа моя дона, къде ще заповядате да пратя цялата ви свита? На мене лично тя не ми е необходима.
В този миг през отворената врата се втурна Наташа и завика на Маргарита: