— Бъдете щастлива, Маргарита Николаевна! — тя закима на Майстора и пак се обърна към Маргарита: — Та аз отдавна знаех къде ходите.
— Домашните помощнички всичко знаят — отбеляза котаракът и вдигна многозначително лапа, — грешка е да се мисли, че те са слепи.
— Какво искаш, Наташа? — попита Маргарита. — Прибирай се в къщи.
— Душице, Маргарита Николаевна — замоли Наташа и падна на колене, — склонете ги — тя хвърли поглед към Воланд — да ме оставят вещица. Не искам да се прибирам в онази къща! Не искам да се омъжа нито за инженер, нито за техник! Вчера на бала господин Жак ми направи предложение — Наташа разтвори юмрук и показа някакви жълтици.
Маргарита погледна въпросително към Воланд. Той кимна. Тогава Наташа се хвърли на врата на Маргарита, разцелува я шумно и излетя с победен възглас през прозореца.
На мястото на Наташа се появи Николай Иванович. Той си беше възвърнал предишния човешки облик, но беше страшно навъсен и дори май ядосан.
— Виж, него с най голямо удоволствие ще го пусна да си върви — каза Воланд и погледна с отвращение Николай Иванович, — с най-голямо удоволствие, толкова е излишен тука.
Много моля да ми бъде издадено удостоверение — заговори Николай Иванович, като се озърташе глупашки, но продължи много упорито, — удостоверение къде съм прекарал изтеклата нощ.
— Пред кого да послужи? — сурово запита котаракът.
— Да ми послужи пред милицията и пред съпругата ми — каза твърдо Николай Иванович.
— Удостоверения обикновено не издаваме — отговори намръщено котаракът, — ама хайде, за вас ще направим изключение.
Докато Николай Иванович да се опомни, голата Хела вече седеше пред пишеща машина и котаракът й диктуваше.
— Дава се настоящето на Николай Иванович в уверение на това, че същият е прекарал споменатата нощ на бал у сатаната, бидейки използван за превозно средство… Хела, сложи скоба, а в скобата пиши „като шопар“. Подпис — Бегемот.
— Ами дата? — изписка Николай Иванович.
— Дати не слагаме, с дата документът става недействителен — обади се котаракът и драсна върху документа подписа си, изнамери отнякъде печат, дъхна, както му е редът, върху печата, сложи върху листа клеймо „платено“, след което връчи документа на Николай Иванович. После и Николай Иванович изчезна безследно, а на негово място се появи нов, неочакван човек.
— Този пък кой е? — попита гнусливо Воланд и заслони очи от светлината на свещите.
Варенуха наведе глава, въздъхна и каза тихо:
— Пуснете ме да си вървя, не ме бива за вампир. Че аз тогава с Хела за малко да затрия Римски. Аз не съм кръвожаден. Пуснете ме!
— Що за идиотщина е пък това? — смръщи лице Воланд. — Какъв е този Римски? Що за дивотии?
— Моля ви, месир, не се тревожете — обади се Азазело и се обърна към Варенуха: — Не бива да се разговаря просташки по телефона. Не бива да се лъже по телефона. Ясно? Обещаваш ли, че няма да се повтори?
От радост Варенуха загуби ума и дума, засия и без да си дава сметка какво говори, заломоти:
— Честен… тоест искам да кажа, ваше ве… още след обяд… — Варенуха притискаше ръце към гърдите си и гледаше с молба Азазело.
— Добре, марш в къщи! — каза Азазело и Варенуха се стопи.
— Сега вие всички ме оставете насаме с тях — заповяда Воланд, сочейки Майстора и Маргарита.
Заповедта на Воланд бе изпълнена моментално. След известно мълчание Воланд се обърна към Майстора:
— Та, значи, в сутерена на Арбат? Но кой тогава ще пише? Ами мечтите, вдъхновението?
— Аз нямам вече никакви мечти, и вдъхновение също нямам — отвърна Майстора, — нищо на този свят не ме интересува освен нея — й той сложи отново ръка върху главата на Маргарита. — Прекършиха ме, зле съм и искам да се върна в сутерена.
— А вашият роман, а Пилат?
— Намразих този роман — отвърна Майстора, — прекалено много изстрадах заради него.
— Умолявам те — настоя жално Маргарита, — не говори така. Защо ме измъчваш? Нали знаеш, че съм вложила целия си живот в тази твоя творба. — И като се обърна към Воланд, Маргарита добави: — Не го слушайте, месир, толкова е измъчен.
— Но нали трябва нещо да се описва? — продължи Воланд. — Ако сте изчерпали прокуратора, заловете се да изобразите ако ще макар и този Алоизий.
Майстора се усмихна.
— Лапшоникова няма да го пусне, пък и не е интересно.
— Но от какво ще живеете? Ще трябва да мизерствате.
— Готов съм, готов съм — отвърна Майстора, привлече към себе си Маргарита, прегърна я през раменете и добави: — Тя ще се вразуми и ще ме напусне…