— Не мисля — процеди през зъби Воланд и продължи: — И тъй, човекът, съчинил историята за Пилат Понтийски, се погребва в един сутерен с намерението да се разположи там и да мизерства?
Маргарита се дръпна от Майстора и заговори много разпалено:
— Направих всичко, което можах, и му прошепнах най-съблазнителното. Той се отказа от него.
— Зная какво сте му прошепнали — възрази Воланд, — но то не е най-съблазнителното. А на вас ще кажа следното — обърна се той усмихнат към Майстора. — Вашият роман ви готви още изненади.
— Това е много печално — отговори Майстора.
— Не, не, не е печално — каза Воланд, — вече няма да има нищо страшно. Е, Маргарита Николаевна, направихме всичко. Да имате към мен някакви претенции?
— Но моля ви, моля ви се, месир!…
— Тогава приемете това за спомен от мен — каза Воланд и извади изпод възглавницата малка подкова, обсипана с диаманти.
— Не, не, не, от къде на къде?
— Искате да ми противоречите? — усмихна се Воланд.
Тъй като в наметалото й нямаше джоб, Маргарита уви подковата в салфетка и я завърза. В същия миг нещо я смая. Тя погледна през прозореца, в който светеше луната, и каза:
— Едно не разбирам… Как така е все полунощ, полунощ, а нали отдавна вече трябваше да е утро?
— Приятно е празничната полунощ да се продължи малко — отговори Воланд. — Е, желая ви щастие!
Маргарита простря молитвено двете си ръце към Воланд, но не посмя да се доближи до него и тихо възкликна:
— Сбогом! Сбогом!
— Довиждане — каза Воланд.
И Маргарита с черното наметало, а Майстора по болничен халат излязоха в коридора на апартамента на бижутершата, където гореше свещ и където ги очакваше свитата на Воланд. Хела пое куфара с романа и скромното имущество на Маргарита Николаевна, а котаракът помагаше на Хела. Пред вратата на апартамента Коровиев се поклони и изчезна, а другите тръгнаха да ги изпратят по стълбите. Там нямаше жива душа. Когато минаваха през площадката на третия етаж, нещо меко тупна, но никой не обърна внимание. Пред самата врата на вход шести Азазело духна нагоре и щом излязоха на двора, където нямаше луна, видяха човек с ботуши и каскет, който спеше на стъпалата и, изглежда, беше потънал в мъртвешки сън; видяха и спряла пред входа голяма черна кола с угасени фарове. През предното стъкло смътно се виждаше силует на гарван.
Вече се канеха да се качат, но Маргарита тихо и отчаяно възкликна:
— Божичко, изгубила съм подковата!
— Качете се в колата — каза Азазело — и ме почакайте. Веднага ще се върна, само да разбера каква е работата — и изчезна във входа.
А работата беше следната: малко преди Маргарита, Майстора и техните изпращачи да излязат, от апартамент №48, който беше под този на бижутершата, на стълбището се появи слабичка женица с гюмче и чанта в ръце. Беше същата онази Анушка, която в сряда беше разляла, за зла участ на Берлиоз, олиото на турникета.
Никой не знаеше, навярно никога нямаше и да се разбере с какво се занимаваше в Москва тази жена и от какво преживяваше. За нея се знаеше само, че човек можеше да я види всеки ден или с гюмче, или с чанта, а понякога и с гюмче, и с чанта, било в дюкянчето за газ, било на пазара, било пред входа на къщата или пък на стълбището, а най-често в кухнята на апартамент №48, където живееше тази Анушка. Освен това, и то с абсолютна сигурност, се знаеше, че където и да беше, където и да се появеше — там незабавно се вдигаше скандал, и още, че носеше прякор Чумата.
Анушка Чумата, кой знае защо, ставаше много-много рано, а днес се беше надигнала в тъмни тъмници, още в полунощ. Ключът се превъртя в бравата, през вратата се подаде носът на Анушка, а после и тя цялата, дръпна подире си вратата и тъкмо понечи да тръгне нанякъде, на горната площадка се тръшна врата и някой се отърколи надолу по стълбата, налетя на Анушка и така я блъсна встрани, че тя си удари темето в стената.
— Къде те е понесъл дяволът по долни гащи? — изпищя Анушка и се хвана за темето. Някакъв човек по долни дрехи и с куфар в ръка, с каскет и със затворени очи, отговори на Анушка с див сънен глас:
— Пръскачката! Синият камък! Само за боядисването колко пари дадох — после заплака и лавна: — Вън! — И пак се втурна, но не надолу по стълбите, ами обратно — нагоре, към прозореца със строшеното от крака на икономиста стъкло, и през този прозорец излетя на двора надолу с главата. Анушка забрави за темето си, ахна и също се втурна към прозореца. Легна по корем на площадката и провеси глава над двора, очаквайки да види върху асфалта, осветен от лампа, пребит човек с куфар. Но върху асфалта на двора нямаше абсолютно нищо.