Оставаше да се предположи, че сънената и странна личност беше излетяла от къщата като птица, без да остави каквато и да било следа. Анушка се прекръсти и си помисли: „Ама наистина, бива си го това апартаментче номер петдесет! Не случайно толкова го одумват! Хубав апартаментец!…“
Не успя да си довърши мисълта и вратата горе пак хлопна и оттам изхвърча още един човек. Анушка се притисна към стената и видя някакъв твърде почтен гражданин с брадичка, но, както й се стори на Анушка, с малко прасешко лице, който се шмугна край нея и също като първия напусна къщата през прозореца, и пак без и през ум да му минава да се пребива на асфалта. Анушка беше вече забравила за целта на своя поход и остана на стълбището, като се кръстеше, ахкаше и си приказваше самичка.
Третият — без брадичка, с кръгло бръснато лице, с риза толстовка — слезе след малко отгоре и пак така изпърха през прозореца.
За чест на Анушка трябва да кажем, че беше любознателна и реши да почака — дали няма да се случат още чудеса? Пак се отвори горе вратата и сега заслиза цяла компания, но не бегом, а нормално, както се слиза. Анушка се махна от прозореца, изтича долу до своята врата, бързо-бързо я отвори, скри се зад нея и през оставената пролука заблещука възбуденото й от любопитство око.
Някакъв, комай болен, а може и да не беше болен, но чуден човек, блед, небръснат, с черна шапчица и по халат, слизаше с несигурни стъпки. Водеше го внимателно под ръка дамичка с черно расо, както й се стори на Анушка в полумрака. Дамичката беше май боса, или не — носеше прозрачни, навярно чужбински обувки, целите изпокъсани. Ох, леле майчице, бе остави обувките! Ам’че дамичката беше гола! „Ама че апартаментец!…“ В душата на Анушка всичко пееше от радост как ще има да разправя утре на съседите.
След странно облечената дамичка вървеше съвсем гола дамичка с куфарче в ръка, а до куфарчето се мотаеше огромен черен котарак. Анушка едва не изпищя с глас и разтърка очи.
Шествието завършваше нисичък накуцващ чужденец, кривоглед, без сако, по бяла жилетка, каквито се носят под фрак, и с вратовръзка. Цялата тази компания се изниза надолу покрай Анушка. И тогава на площадката нещо тупна. Като чу, че стъпките стихват, Анушка изпълзя като змия иззад вратата, опря гюмчето на стената, просна се по корем на площадката и я заопипва. В ръцете й се оказа салфетка с нещо тежко. Очите на Анушка се изцъклиха, когато разгърна вързопчето. Тя доближаваше скъпоценността до очите си и тези очи горяха с вълчи блясък. В главата на Анушка се изви фъртуна: „Ни лук яла, ни лук мирисала!… Да ида при племенника? Или да я разрежа на парчета?… Камъчетата могат да се изчовъркат. И да се продават едно по едно: едно камъче на Петровка, друго на Смоленския… И — ни лук яла, ни лук мирисала!…“
Анушка скри находката в пазвата си, грабна гюмчето и тъкмо се канеше да се шмугне обратно в апартамента и да отложи пътешествието си из града, когато пред нея изникна, дявол знае откъде, оня същият с бялата жилетка без сако и тихо прошепна:
— Дай подковичката и салфетката!
— Каква, каква подковичка — салфетка? — попита Анушка, като се преструваше твърде изкусно. — Никаква салфетка не съм виждала. Вие, гражданино, да не би да сте пиян, а?
С яки като металните дръжки в автобусите и също тъй студени пръсти белогърдият, без да каже повече нито дума, така стисна Анушка за гърлото, че прекрати всякакъв достъп на въздух в гърдите й. Гюмчето падна от нейните ръце на пода. Като подържа известно време Анушка без въздух, чужденецът без сако свали пръсти от шията й. Анушка си пое дъх и се усмихна:
— Ах, подковичката ли? — заговори тя. — Ам’че ей сегинка! Значи, ваша била подковичката? Пък аз гледам — паднала със салфетката… Та рекох да я прибера, да не я вдигне някой, че после върви я търси!
Като получи подковичката и салфетката, чужденецът взе да се кланя на Анушка, силно да й стиска ръка и с подчертан чуждестранен акцент горещо да й благодари със следните изрази:
— Аз съм ви безкрайно признателен, мадам. Тази подковичка ми е скъпа като спомен. И позволете, задето сте я запазили, да ви връча тези двеста рубли — веднага извади от джоба на жилетката си пари и ги връчи на Анушка.
А тя се усмихваше пресилено и само възклицаваше:
— Ах, най-покорно ви благодаря. Мерси! Мерси!
Щедрият чужденец на един скок взе стъпалата до следващия етаж, но преди да се пръждоса окончателно, викна отдолу, но вече без акцент:
— Дърта вещице, ако вдигнеш друг път пак нещо чуждо, предай го в милицията, а не си го крий в пазвата!
Със звън и хаос в главата от всички тези произшествия на стълбището Анушка още дълго продължи да вика по инерция: