— Мерси! Мерси! Мерси!… — а чужденецът отдавна го нямаше.
Нямаше я и колата на двора. Като върна на Маргарита подаръка на Воланд, Азазело се сбогува с нея, попита удобно ли й е в колата, а Хела се разцелува звучно с Маргарита, котаракът й целуна ръка, изпращачите помагаха на Майстора, който се беше отпуснал безжизнено и неподвижно в дъното на колата, дадоха знак на гарвана и тутакси се стопиха във въздуха, без да си дават труд да се качват по стълбите. Гарванът запали фаровете и мина през безистена покрай дълбоко заспалия човек. Светлините на голямата черна кола се загубиха сред другите светлини по безсънната и шумна улица Садовая.
След час в сутерена на малката къщичка в една от арбатските пресечки, в предната стая, където всичко си беше както преди страшната миналогодишна есенна нощ, до масата, покрита с кадифена покривка, под лампата с абажур, до която имаше вазичка с момини сълзи, седеше Маргарита и тихо плачеше от изживяното вълнение и от щастие. Обезобразената от огъня тетрадка лежеше пред нея, а редом се издигаше купчинка непокътнати тетрадки.
Къщицата мълчеше. В съседната малка стаичка на канапето дълбоко спеше Майстора, завит с болничния халат. Равномерното му дишане беше беззвучно.
Като си помисли, Маргарита взе непокътнатите тетрадки и намери мястото, което препрочиташе преди срещата с Азазело при Кремълската стена. На Маргарита не й се спеше. Тя галеше ласкаво ръкописа, както се гали любима котка, въртеше го в ръце, оглеждаше го от всички страни и ту се спираше на титулната страница, ту прелистваше края. Изведнъж я обзе ужасната мисъл, че всичко е магия, че тетрадките ей сега ще изчезнат от погледа й, че тя ще се озове в своята спалня в онази къща, а когато се събуди, ще трябва да отиде да се удави. Но това беше последната страшна мисъл, отзвук от дълго изживяваните страдания. Нищо не изчезваше, всесилният Воланд беше наистина всесилен и Маргарита можеше колкото си ще, дори чак до разсъмване, да шумоли с листата на тетрадките, да ги разглежда и целува и да препрочита думите:
— Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град… Да, мракът…
(обратно)Глава 25. Как прокураторът се опита да спаси Иуда от Кириот
Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето се спусна бездна и заля крилатите богове над хиподрума, Хасмонийския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, езерцата… Изчезна Иерушалаим, великият град, като да не беше съществувал на този свят. Всичко погълна мракът, уплаши всичко живо в Иерушалаим и неговите околности. Странен облак допълзя откъм морето в края на този ден, четиринайсетия от пролетния месец нисан.
Той вече беше притиснал с търбух хълма, наричан Плешивия череп, където палачите набързо пробождаха с копия екзекутираните, стовари се върху Иерушалаимския храм, повлече димни потоци по възвишението, на което се издигаше храмът, и заля Долния град. Облакът нахлуваше през прозорците и пропъждаше от криволичещите улици хората към домовете им. Не бързаше да пуска влагата си и пускаше само светлина. Щом светлината раздереше димящата черна каша, от адската тъма се извисяваше огромния масив на храма с блестящ люспест покрив. Но след миг угасваше и храмът потъваше в мрачната бездна. На няколко пъти възникваше от нея и отново пропадаше и всеки път това пропадане се съпровождаше от грохота на катастрофата.
Други треперливи припламвания изтръгваха от бездната двореца на Ирод Велики, изграден на западния хълм, точно срещу храма, и страшните безоки златни статуи политаха към черното небе, прострели към него ръце. Но небесният огън отново изчезваше и тежките удари на гърма пропъждаха златните идоли в тъмата.
Пороят рукна неочаквано и тогава бурята премина в ураган. На същото място, където по пладне до мраморната пейка бяха беседвали прокураторът и първосвещеникът, един сякаш топовен удар прекърши като тръстика кипариса. Заедно с водните пръски и градушката към балкона с колоните летяха прекършени рози, листа от магнолии, съчки и пясък. Ураганът вилнееше в градината.
В това време под колоните имаше само един човек и този човек беше прокураторът.
Сега той не седеше в креслото, а се беше изтегнал върху ложе до малка, ниска маса, отрупана с ястия и кани с вино. Друго, празно ложе, беше сложено от отсрещната страна на масата. В краката на прокуратора се разстилаше незабърсана червена, сякаш кървава локва и се търкаляха парчета от строшена кана. Слугата, който слагаше преди бурята трапезата за прокуратора, кой знае защо, се смути от неговия поглед, разтревожи се, че може би с нещо не му е угодил, а прокураторът му се ядоса и строши каната в мозаечния под с думите: