— Защо не ме гледаш в лицето, когато поднасяш? Да не си откраднал нещо?
Черното лице на африканеца посивя, очите му се изпълниха със смъртен ужас, той се разтрепери и за малко да счупи още една кана, но гневът на прокуратора по неизвестни причини отлетя пак така бързо, както беше долетял. Африканецът се хвърли да събира парчетата и да бърше локвата, но прокураторът му махна с ръка и робът избяга.
Сега африканецът се криеше от урагана в нишата, където имаше статуя на гола жена, склонила глава. Боеше се да не би да се появи не навреме, но се страхуваше и да не изпусне момента, в който прокураторът може да го повика.
Излегнат върху ложето в сумрака на бурята, прокураторът сам си наливаше вино в чашата, пиеше на големи глътки, докосваше хляба, трошеше го, гълташе малки хапки, от време на време изсмукваше стрида, сдъвкваше парче лимон и пак пиеше.
Да не беше бученето на водата, да не бяха гръмотевиците, които сякаш заплашваха да сплескат покрива на двореца, да не барабанеше градушка по стъпалата на балкона, би могло да се чуе, че прокураторът мърмори нещо, говори си сам. Ако колебливото трептене на небесния огън се превърнеше в постоянна светлина, щеше да се види, че лицето на прокуратора с възпалени от последните недоспивания и от виното очи изразява нетърпение, че прокураторът не само гледа двете бели рози, удавени в кървавата локва, но непрекъснато обръща лице към градината, към водните пръски и пясъка, че някого чака, нетърпеливо го очаква.
Мина известно време и водната пелена пред очите на прокуратора взе да изтънява. Колкото и яростен да беше ураганът, той отслабваше. Клоните вече не пращяха и не падаха. Гръмотевиците и мълниите ставаха по-редки. Над Иерушалаим вече плуваше не виолетово наметало, поръбено с бяло, а най-обикновен сив ариегарден облак. Бурята отминаваше към Мъртво море.
Сега вече можеха да се различат отделно шумът на дъжда и шуртенето на водата в олуците и на стъпалата, по които слезе сутринта прокураторът, за да обяви на площада присъдата. Най-сетне зазвуча и заглушаваният досега водоскок. Ставаше по-светло. В сивата пелена, отминаваща на изток, се появиха сини пролуки.
И тогава отдалече през шумоленето на вече утихващия дъжд до слуха на прокуратора достигнаха слаби звуци на тръби и тропот на стотици копита. Като ги чу, прокураторът се размърда и лицето му се оживи. Алата се връщаше от Плешивия хълм; ако се съди по звука, тя прекосяваше сега площада, където беше обявена присъдата.
Най-сетне прокураторът чу и дългоочакваните крачки, и шляпане по стъпалата за горната тераса на градината, които свършваха точно пред балкона. Прокураторът проточи врат и очите му светнаха от радост.
Между два мраморни лъва се подаде най-напред глава с качулка, а после и измокрен до кости човек със залепнало за тялото наметало. Беше същият, с когото преди произнасянето на присъдата прокураторът си шепна в затъмнената стая на двореца и който по време на екзекуцията бе седял на трикрако столче и бе въртял в ръцете си пръчка.
Човекът с качулката прекоси направо през локвите терасата на градината, стъпи върху мозайката на балкона, вдигна ръка и каза с висок, приятен глас:
— На прокуратора здраве и радост! — дошлият говореше на латински.
— Богове! — възкликна Пилат. — Но вие сте вир-вода. Какъв ураган, а? Заповядайте веднага вътре. Много ви моля да се преоблечете.
Дошлият отметна качулката и откри мократа си глава с прилепнала на челото коса, изписа на бръснатото си лице учтива усмивка й почна да уверява, че няма нужда да се преоблича, защото един дъждец не може нищо да му направи.
— Не искам и да слушам — отговори Пилат и плесна с ръце. С това повика скрилите се от него слуги и им заповяда да се погрижат за дошлия, а после веднага да поднесат топли ястия. Изсушаването на косата, преобличането, преобуването и изобщо оправянето отне на дошлия при прокуратора много малко време и скоро той се появи на балкона със сухи сандали, сухо пурпурно военно наметало и сресан.
През това време слънцето се беше върнало в Иерушалаим и преди да потъне в Средиземно море, пращаше прощални лъчи на омразния за прокуратора град и позлатяваше стъпалата на балкона. Водоскокът съвсем се оживи и се разпя колкото му глас държи, гълъбите накацаха по пясъка, гукаха, прескачаха натрошените вейки, кълвяха нещо по мокрия пясък. Червената локва беше избърсана, парчетата — вдигнати, на масата димяха късове месо.