И тъй, прокураторът желае да разбере кого от двамата престъпници ще освободи Синедрионът: Вар-Раван или Ха-Ноцри?
Каиафа наведе глава в знак, че въпросът му е ясен, и отговори:
— Синедрионът моли да бъде помилван Вар-Раван.
Прокураторът знаеше добре, че точно тъй ще му отвърне първосвещеникът, но целта му беше да покаже, че подобен отговор буди учудването му.
Пилат го стори много изкусно. Веждите на надменното му лице се вдигнаха, прокураторът погледна с изумление първосвещеника право в очите.
— Трябва да си призная, че такъв отговор ме изненадва — меко заговори прокураторът, — боя се да няма някакво недоразумение.
Пилат поясни. Римската власт не посяга ни най-малко върху правата на местната духовна власт, първосвещеникът добре знае това, но в дадения случай налице е явна грешка. И римската власт е заинтересувана, разбира се, тя да бъде поправена.
Наистина: престъпленията на Вар-Раван и на Ха-Ноцри са просто несравними по тежест. Ако вторият, явно побъркан човек, е виновен, че е говорил в Иерушалаим и някои други места нелепи и всяващи смут сред народа неща, то престъплението на първия е много по-тежко. Освен че си е позволил да призовава открито към метеж, при опитите да бъде заловен той е убил страж. Вар-Раван е далеч по-опасен от Ха-Ноцри.
Вследствие на изтъкнатото прокураторът моли първосвещеника да преразгледа решението и да върне свободата на онзи от двамата осъдени, който е по-малко опасен, а това е несъмнено Ха-Ноцри. И тъй? …
Каиафа погледна Пилат право в очите и каза с тих, но твърд глас, че Синедрионът се е запознал внимателно с делото й повторно заявява, че иска да освободи Вар-Раван.
— Как? Дори след моето ходатайство? Ходатайството на човека, олицетворяващ римската власт? Първосвещенико, потвърди го и трети път.
— И за трети път потвърждаваме, че освобождаваме Вар-Раван — тихо каза Каиафа.
Всичко беше свършено и нямаше за какво повече да говорят. Ха-Ноцри си отиваше завинаги и нямаше кой да изцери ужасните, зли болки на прокуратора, за тях нямаше друг лек освен смъртта. Но не тази мисъл порази сега Пилат. Същата непонятна мъка, която го бе обзела на балкона, прониза отново цялото му същество. Опита се тутакси да си я обясни и обяснението беше странно: на прокуратора смътно му се стори, че те двамата с осъдения нещо не са си казали докрай, или че може би той не е изслушал нещо докрай.
Пилат пропъди тази мисъл и тя отлетя в миг, тъй както беше долетяла. Тя отлетя, но мъката остана необяснена, защото можеше ли наистина да я обясни следващата, проблеснала като мълния и тутакси угаснала кратка мисъл: „Безсмъртие… ето го безсмъртието…“ Чие безсмъртие? Прокураторът не разбра, но мисълта за това загадъчно безсмъртие го накара да се смрази въпреки палещото слънце.
— Добре — каза Пилат, — така да бъде. Той се огледа, обгърна с поглед видимия за него свят и се учуди на станалата промяна. Натежалият от рози храст беше изчезнал, изчезнали бяха кипарисите, обрамчили горната тераса, и нарът, и бялата статуя сред зеленината, и дори самата зеленина. Вместо всичко това плисна някаква пурпурночервена мътилка, в нея се олюляха водорасли и отплуваха нанякъде, а заедно с тях и самият Пилат. Сега го влачеше, смазваше го и го изпепеляваше най-страшният гняв — гневът на безсилието.
— Задушавам се — промълви Пилат, — задушавам се!
Той дръпна със студена влажна ръка токата, закопчаваща наметалото, и тя падна на пясъка.
— Тежко е днес, някъде има буря — обади се Каиафа, без да сваля очи от почервенялото лице на прокуратора, предвиждайки всички мъки, които тепърва предстоят. „О, колко страшен е тази година месец нисан!“
— Не — каза Пилат, — не е от времето, задушавам се с тебе, Каиафа! — Пилат присви очи, усмихна се и добави: — Пази се, първосвещенико.
Тъмните очи на първосвещеника блеснаха и не по-зле от прокуратора преди малко той изписа на лицето си учудване.
— Какво чувам, прокураторе? — гордо и спокойно отвърна Каиафа. — Ти ме заплашваш, след като произнесената присъда е потвърдена от самия теб? Възможно ли е? Ние сме свикнали римският прокуратор да подбира думите си, преди да каже нещо. Дали няма да ни чуе някой, хегемоне?
Пилат погледна с мъртви очи първосвещеника и оголи зъби да наподоби усмивка.