В този именно миг гостът отправи особения си поглед към бузата на прокуратора. Но прокураторът се беше загледал с отегчение в далечината и съзерцаваше с погнуса и навъсен онази част от града, която лежеше в краката му и гаснеше в настъпващата вечер. Угасна и погледът на госта, клепачите му се отпуснаха.
— Предполагам, че Вар е станал сега безопасен като агънце — заговори гостенинът и по кръглото му лице плъзнаха бръчици. — За него сега е неудобно да вдига бунтове.
— Защото е вече твърде известен? — попита с усмивка Пилат.
— Както винаги прокураторът е вникнал много тънко във въпроса!
— Но за всеки случай — подхвана загрижен прокураторът и тънкият му дълъг пръст с черен камък на пръстена се вдигна нагоре — ще трябва…
— О, прокураторът може да бъде сигурен, че докато аз съм в Иудея, Вар няма да направи нито стъпка без да бъде следен по петите.
— Сега съм спокоен, впрочем както съм спокоен винаги, когато сте тук.
— Прокураторът е прекалено добър!
— А сега ви моля да ми разкажете за екзекуцията
— Какво именно интересува прокуратора?
— Нямаше ли от страна на тълпата опити да изрази възмущение? Това, разбира се, е най-важното.
— Никакви — отговори гостът.
— Много добре. Вие установихте ли лично, че смъртта е настъпила?
— Прокураторът може да бъде сигурен.
— Ами кажете… дадоха ли им от питието, преди да ги окачат на стълбовете?
— Да. Но той — и при тези пуми гостът затвори очи, — той отказа да го изпие.
— Кой именно? — попита Пилат.
— О, простете, хегемоне! — възкликна гостът. — Не го ли назовах? Ха-Ноцри!
— Безумец! — каза Пилат, кой знае защо с гримаса. Под лявото му око затрепка жилка. — Да умира изгарян от слънцето! И защо да се отказва от нещо, което му се полага по закон! С какви изрази отказа?
— Той каза — гостът отново затвори очи, — че благодари и не вини, че му отнемат живота.
— Кого? — попита глухо Пилат.
— Това той, хегемоне, не каза.
— А не се ли опита да проповядва нещо в присъствието на войниците?
— Не, хегемоне, този път не беше многословен. Единственото, което каза, е, че сред човешките пороци за един от най-големите смята страха.
— Във връзка с какво го каза? — чу гостът внезапно прегракнал глас.
— Това не можа да се разбере. Той изобщо се държа странно, както винаги впрочем.
— Какво беше странното?
— Непрекъснато се опитваше да надникне в очите ту на един, ту на друг от обкръжаващите го и непрекъснато се усмихваше някак смутено.
— И нищо повече? — попита дрезгавият глас.
— Нищо повече.
Прокураторът чукна чаша о масата и си наля още вино. Пресуши го до дъно и заговори:
— Работата е следната: въпреки че не можем да открием — засега поне — никакви негови поклонници или последователи, все пак не можем да сме сигурни, че такива изобщо няма.
Гостенинът слушаше внимателно, свел глава.
— И тъй, за да предотвратим всякакви изненади — продължи прокураторът, — аз ви моля незабавно и съвсем безшумно да премахнете от лицето на земята телата на тримата екзекутирани и да ги погребете тайно и скришом, та от тях да не остане и следа.
— Слушам, хегемоне — каза гостът и стана с думите: — Тъй като работата е сложна и отговорна, позволете да потегля незабавно.
— Не, седнете още за малко — каза Пилат, спирайки с жест госта си, — има още два въпроса. Първо — вашите огромни заслуги на толкова трудната длъжност началник на тайната служба на прокуратора на Иудея ми дават приятната възможност да доложа за това в Рим.
Лицето на госта порозовя, той стана и се поклони на прокуратора с думите:
— Аз само изпълнявам дълга си на императорска служба.
— Но бих искал да ви помоля — продължи хегемонът, — ако ви предложат преместване и повишение, откажете и останете тук. Никак не бих искал да се разделям с вас. Нека ви наградят по друг начин.
— Щастлив съм да бъда ваш подчинен, хегемоне.
— Това ми е много приятно. И така, третият въпрос. Отнася се до оня… как му беше името… Иуда от Кириот.
Гостът пак отправи към прокуратора своя особен поглед, но, както подобава, веднага го угаси.
— Казват, че той — сниши глас прокураторът — бил получил пари, задето така радушно приел в дома си този безумен философ.
— Ще получи — тихо го поправи началникът на тайната стража.
— Голяма ли е сумата?
— Това никой не може да знае, хегемоне.
— Дори ние? — изрази похвала с изумлението си хегемонът.