Може би този здрач беше причина външността на прокуратора рязко да се промени. Той сякаш внезапно остаря, прегърби се, стана и неспокоен. Веднъж се озърна и неочаквано трепна, хвърли поглед към празното кресло, върху чиято облегалка висеше наметалото. Наближаваше празничната нощ, вечерните сенки танцуваха своя танц и на уморения прокуратор навярно му се привидя, че някой седи в празното кресло. Прокураторът прояви малодушие — той повдигна наметалото, а после го захвърли и закрачи бързо по балкона, като ту потриваше ръце, ту се втурваше към масата и грабваше чашата си, ту спираше и се взираше безсмислено в подовата мозайка, сякаш се опитваше да разчете някакви знаци.
Този ден вече втори път го обземаше мъка. Прокураторът разтриваше слепоочието си, в което адската сутрешна болка вече се беше поуталожила, оставила сякаш само слаб спомен. Сега прокураторът се напрягаше да разбере коя е причината за душевните му терзания. Бързо го разбра, но се помъчи да се самоизмами. За него беше ясно, че този ден той безвъзвратно беше изпуснал нещо и сега се опитва да върне изпуснатото с някакви дребни и нищожни, а най-вече — закъснели постъпки. Лъжеше сам себе си, като се мъчеше да си внуши, че тези постъпки, сегашните, вечерните, са не по-малко важни от сутрешната присъда. Но това много трудно се удаваше на прокуратора.
При едно завъртване рязко спря и изсвири. В отговор на изсвирването в здрача прокънтя нисък лай и от градината скочи на балкона огромен остроух пес със сива козина и с оглавник от позлатени пластинки. — Банга, Банга! — повика тихо прокураторът.
Песът се вдигна на задни лапи, а предните отпусна върху раменете на господаря си и едва не го повали на пода, после го близна по бузата. Прокураторът седна в креслото. Изплезил език, задъхан, Банга легна в краката на господаря си и радостта в очите на песа означаваше, че е отминала бурята, единственото нещо на този свят, от което се боеше безстрашният пес, а също че е пак тука, до човека, когото обича, уважава и смята за най-могъщ на света, за повелител на всички хора; благодарение на него песът смяташе и себе си за същество привилегировано, висше и изключително. Но легнал в краката му, дори без да вдига очи към господаря си, а загледан в свечеряващата се градина, песът веднага разбра, че беда е сполетяла неговия господар. Затова промени позата си, стана, мина отстрани и сложи предни лапи и глава върху коленете на прокуратора, като изцапа наметалото му с мокър пясък. Навярно стореното от Банга трябваше да означава, че утешава господаря си и е готов да посрещне нещастието заедно с него. Това се опитваше да изрази и с погледа си, вперен в господаря, и с наострените си уши. Така те двамата, кучето и човекът, които се обичаха, посрещнаха празничната нощ на балкона.
В това време гостът на прокуратора беше потънал в грижи. Като напусна горната площадка на градината пред балкона, той слезе по стълбите до следващата тераса, сви вдясно и стигна до казармата, разположена на територията на двореца. В тази казарма бяха разквартирувани двете центурии, пристигнали заедно с прокуратора за празниците в Иерушалаим, а също и тайната стража на прокуратора, командвана именно от госта. Той не остана дълго в казармата, най-много десет минути, но когато изтекоха тези десет минути, от двора на казармата потеглиха три каруци, натоварени с шанцови инструменти и бъчва с вода. Каруците бяха придружени от петнайсет конници със сиви наметала. Хората и каруците напуснаха територията на двореца през задната порта, свиха на запад, минаха през портата на градската стена и поеха по пътечката отначало към Витлеемския път, после по него на север, стигнаха до кръстопътя при Хевронската порта и оттам свиха по пътя за Яфо, по който беше минала сутринта процесията с осъдените. Вече се беше стъмнило и на хоризонта изгря луната.
Скоро след като потеглиха каруците и придружаващите ги, напусна на кон територията на двореца и гостът на прокуратора, преоблечен с тъмен вехт хитон. Гостът се запъти не извън града, а към града. След известно време можеше да бъде видян към Антониевата крепост, разположена на север и в непосредствена близост до великия храм. В крепостта гостът се отби също за малко; оттам нататък следите му водеха към Долния град, сред неговите криволичещи, преплетени в лабиринт улици. Там пристигна вече яхнал муле.
Гостът познаваше добре града и лесно намери улицата, която търсеше. Тя се наричаше Гръцка, защото на нея имаше няколко гръцки дюкянчета и между тях едно, в което се продаваха килими. Тъкмо пред това дюкянче гостът спря мулето, слезе и го върза за халката до вратата. Дюкянчето беше вече затворено. Гостът мина през портичката до входа и се намери в малко квадратно дворче, заобиколено със складове от трите страни. В дворчето гостът сви зад един ъгъл, озова се пред каменната тераса на къщата, обвита в бръшлян, и се озърна. Къщата и складовете бяха тъмни, още не бяха запалени лампите. Гостът извика тихо: