— Низа!
В отговор на този зов вратата изскърца и във вечерния сумрак на терасата се появи млада жена без було. Тя се наведе над парапета на тераската и се взря тревожно да разбере кой е. Като позна дошлия, любезно му се усмихна, закима, махна му с ръка.
— Сама ли си? — тихо попита Афраний на гръцки.
— Сама съм — прошепна жената на терасата, — мъжът ми замина тази сутрин за Кесария. — После погледна към къщата и добави шепнешком: — Но слугинята е в къщи — и направи жест, който означаваше: „Влезте.“ Афраний се озърна и се заизкачва по каменните стъпала. После той и жената влязоха в къщичката.
При тази жена Афраний остана вече съвсем малко — не повече от пет минути. После напусна къщата с терасата, придърпа по-ниско качулката над очите си и излезе на улицата. През това време в къщите вече почнаха да палят светилниците, предпразничната блъсканица беше все още много голяма и Афраний върху мулето се изгуби в потока от минувачи и изчезна. По-нататъшният му път е неизвестен.
А жената, която Афраний нарече Низа, след неговото посещение почна припряно да се преоблича. Но колкото и трудно да намираше необходимите неща в тъмната стая, тя не запали светилника и не викна слугинята. Чак когато беше готова и главата й вече беше забулена с тъмно покривало, в къщурката се чу гласът й:
— Ако ме търси някой, кажи, че съм на гости при Енанта.
Чу се мърморенето на старата слугиня в тъмното:
— При Енанта ли? Аман от тая Енанта! Нали мъжът ти забрани да ходиш при нея! Сводница е тая твоя Енанта! Ще взема да кажа на мъжа ти…
— Хайде, хайде, млъквай — отвърна Низа и се изплъзна като сянка от къщичката. Слугинята затвори с мърморене вратата на терасата. Низа излезе.
В същото време на друга уличка в Долния град, криволичеща уличка, която слизаше на стъпала към един от градските извори, през портичката на неугледна къща, обърната заднишком към уличката и с прозорци към двора, излезе млад човек с грижливо подстригана брадичка и с чиста бяла кипа, която се спускаше до раменете му, с нов празничен небесносин талет с ресни и съвсем нови скърцащи сандали. Гърбоносият хубавец, издокаран за великия празник, вървеше бодро, задминаваше минувачите, забързани да се приберат в къщи за тържествената трапеза, и гледаше как прозорците пламват един след друг. Младият мъж беше поел покрай пазара към двореца на първосвещеника Каиафа, разположен в подножието на храмовия хълм.
Подир известно време можеше да се види как влиза през вратата на двора на Каиафа. А малко по-късно — как напуска този двор.
След посещението в двореца, където вече пламтяха светилници и факли и цареше празнична суетня, младият човек запристъпя още по-бодро, още по-радостно, и се разбърза обратно за Долния град. Точно на ъгъла, където улицата се вливаше в пазарния площад, сред кипежа и блъсканицата го настигна сякаш с танцуваща походка стройна жена с черно було, спуснато до очите. Когато стигна младия красавец, тази жена отметна за миг покривалото, хвърли поглед към него, но не само не забави крачка, а я ускори, сякаш се опитваше да се скрие от оня, когото бе настигнала.
Младият човек не само забеляза тази жена, не, той я позна, а като я позна, трепна, спря, загледан с недоумение в гърба й, и веднага хукна подире й. Едва не събори някакъв минувач с делва в ръцете, стигна жената и задъхан от вълнение я повика:
— Низа!
Жената се обърна, примижа и на лицето й се изписа хладна досада, тя сухо отвърна на гръцки:
— Ах, ти ли си, Иуда? Не можах да те позная. Впрочем това е на добро. Ние вярваме, че ако не познаеш някого, той ще забогатее…
Толкова развълнуван, че сърцето му запърха като птица под черното наметало, Иуда попита с пресеклив шепот, за да не чуят минувачите:
— Ти къде отиваш, Низа?
— Защо трябва да знаеш? — отвърна Низа, като забави крачка и погледна надменно Иуда.
Тогава гласът на Иуда прозвуча някак по детски, той зашепна:
— Но как така… Нали се разбрахме. Исках да намина у вас, ти каза, че цялата вечер ще си бъдеш в къщи…
— Ах, не, не — отговори Низа и изду капризно долната си устна, а на Иуда му се стори, че така лицето й, най-красивото лице, което бе виждал през живота си, стана още по-красиво, — омръзна ми. Вие имате празник, а аз какво да правя, кажи? Да седя и да слушам как въздишаш на терасата? На всичкото отгоре и да треперя, че слугинята ще каже на мъжа ми? Не, не, реших да изляза извън града да послушам славеите.