— Как тъй извън града? — попита объркан Иуда. — Сама?
— Разбира се, сама.
— Позволи ми да те придружа — помоли задъхан Иуда. Главата му се размъти, забравил всичко на света, той търсеше с молещи очи сините очи на Низа, които сега изглеждаха черни.
Низа не отговори нищо и ускори крачка.
— Защо мълчиш, Низа? — попита жално Иуда, като равняваше крачката си с нейната.
— Няма ли да ми е скучно с тебе? — попита изведнъж Низа и спря. Сега мислите на Иуда съвсем се объркаха.
— Е, хубаво — смили се най-сетне Низа, — да вървим.
— Но къде, къде?
— Почакай… хайде да се отбием в онова дворче да се разберем — боя се да не ме види някой познат и да не кажат после на мъжа ми, че съм била на улицата с любовник.
Тогава Низа и Иуда изчезнаха от пазара. Зашепнаха си във входа на някакъв двор.
— Иди в маслинената плантация — тихо каза Низа и придръпна булото над очите си, обръщайки гръб на някакъв човек, който влизаше с кофа в двора, — в Гетсимания, отвъд Кедрон, разбра ли?
— Да, да, да…
— Аз ще избързам напред — продължи Низа, — но ти недей да вървиш по петите ми, ами поостани малко. Аз ще те изпреваря… Като минеш потока… знаеш ли пещерата?
— Знам я, знам…
— Като минеш нагоре край маслобойната, завий към пещерата. Ще бъда там. Само да не си посмял да тръгнеш веднага подире ми, имай търпение, почакай тук — и с тези думи Низа излезе на улицата, като да не беше разговаряла с Иуда.
Иуда постоя известно време сам, мъчеше се да събере разпалените си мисли. Между другото обмисляше как да обясни отсъствието си от празничната трапеза при роднините. Иуда стоеше и измисляше някаква лъжа, но от вълнение не измисли нищо подходящо, нищо не му хрумна и краката му сами, независимо от волята му, го изведоха навън.
Сега промени посоката, вече не бързаше към Долния град, а сви обратно към двореца на Каиафа. Сега Иуда почти не различаваше нищо наоколо си. Празникът вече беше навлязъл в града. Сега в прозорците, край които минаваше Иуда, вече не само светеха пламъчета, от тях долитаха и славословия. Последните окъснели пътници подкарваха бързо ослетата си, шибаха ги, подвикваха им. Краката сами носеха Иуда и той не забеляза как край него прелетяха страховитите, обрасли с мъх Антониеви кули, не чу тръбния рев откъм крепостта, изобщо не обърна внимание на римския конен патрул с факел, който заля пътя му с тревожни отблясъци. Като отмина кулата, Иуда се обърна и видя как на страшна височина над храма пламнаха два гигантски петосвещника. Но и тях Иуда различи смътно, стори му се, че над града засияха десет светилника с невиждана големина, съперничещи на единствения светилник, който се издигаше все по-високо над Иерушалаим — светилника на луната. Сега Иуда не се интересуваше от нищо, той бързаше към Гетсиманската порта, искаше час по-скоро да напусне града. От време на време му се струваше, че пред него, сред гърбовете и лицата на минувачите, се мярка танцуващата фигурка и го води подире си. Но то беше измама. Иуда разбираше, че Низа е далече напред. Той се затича край сарафските дюкянчета и стигна най-сетне Гетсиманската порта. Там, пламнал от нетърпение, беше принуден все пак да се позабави. В града влизаха камили, след тях препусна сирийски военен патрул, когото Иуда мислено прокле…
Но всичко има край. Нетърпеливият Иуда беше вече извън градската стена. Вляво от себе си видя малко гробище, до него богомолци бяха опънали шарени шатри. Като пресече прашния, залят от лунна светлина път, Иуда пое към потока Кедрон, който трябваше да премине. Водата тихо ромолеше под краката му. Скачайки от камък на камък, той най-сетне се намери на противоположния, на гетсиманския бряг и с голяма радост видя, че пътят край градината е пуст. Наблизо вече се виждаше полусрутената порта на маслинената плантация.
След задушния град, Иуда беше поразен от омайващите ухания на пролетната нощ. През оградата на градината преливаше на талази аромат на мирти и акации от гетсиманските поляни.
Никой не пазеше портата, там нямаше жива душа и след няколко минути Иуда вече тичаше под тайнствената сянка на огромните кичести маслини. Пътят беше стръмен и той се катереше задъхан, от време на време излизаше от мрака върху дантелените лунни килими и те му напомняха килимите, които бе виждал в дюкяна на ревнивия Низин мъж. След известно време отляво на една поляна му се мярна маслобойната за зехтин с тежко каменно колело и някакви бъчви, отрупани накуп. В градината нямаше никой. По залез бяха приключили работата и сега над Иуда кънтеше и се лееше нашироко песента на славеите.