Целта на Иуда беше близка. Той знаеше, че в мрака вдясно ей сега ще чуе тихия ромон на леещата се в пещерата вода. Така и стана, той го чу. Ставаше все по-хладно.
Тогава забави крачка и тихо извика:
— Низа!
Но вместо Низа от дебелия ствол на една маслина се отдели и изскочи на пътя набита мъжка фигура, нещо блесна в ръката й и тутакси угасна.
Иуда отскочи назад и тихо извика:
— Ах!
Втори човек му прегради пътя назад.
Първият, който беше пред Иуда, го попита:
— Колко получи преди малко? Казвай, ако искаш да си спасиш живота!
Надежда припламна в сърцето на Иуда и той изкрещя отчаян:
— Трийсет тетрадрахми! Трийсет тетрадрахми! Всичките пари са у мен! Ето ги! Вземете ги, но ми оставете живота!
Човекът отпред тутакси дръпна от ръцете на Иуда кесията. И в същия миг зад гърба на Иуда се вдигна нож и прониза влюбения под плешката. Иуда полетя напред и простря във въздуха ръце със сгърчени пръсти. Първият пресрещна Иуда със своя нож и го заби до дръжката в сърцето му.
— Ни… за… — с чужд, не със своя висок и чист млад глас, а с чужд, нисък и укорителен глас изрече Иуда и не издаде повече нито звук. Тялото му така силно се удари о земята, че тя изкънтя.
Тогава на пътя се появи трета фигура. Третият беше с наметало с качулка.
— Не губете време — заповяда третият. Убийците бързо увиха с кожа кесията заедно с бележката, подадена от третия, и я привързаха с връвчица. Вторият пъхна вързопчето в пазвата си, а после двамата убийци побягнаха от пътя и мракът между маслините ги погълна. Третият приклекна до убития и надникна в лицето му. В сянката то му се стори бяло като вар и някак одухотворено красиво. След няколко секунди на пътя вече нямаше жива душа. Бездиханното тяло лежеше с разперени ръце. Лявото му стъпало беше в лунно петно и ясно се различаваше всяко ремъче на сандала му.
Цялата Гетсиманска градина ехтеше от песента на славеите. Къде изчезнаха, двамата, които убиха Иуда, не знае никой, но пътят на третия човек с качулката е известен. Той изостави пътечката и пое на юг през гъсталака от маслинени дървета. Прескочи оградата на градината в южния й ъгъл, далеч от главната порта, там където се бяха изронили горните камъни на стената. След малко беше вече на брега на Кедрон. Тогава нагази и известно време вървя във водата, докато различи в далечината силуетите на два коня и човек до тях. И конете стояха в потока. Водата струеше и миеше копитата им. Конярят яхна единия кон, човекът с качулката се метна на другия и двамата бавно потеглиха в потока, чуваше се как потракват камъните под копитата на конете. После конниците излязоха от водата, изкачиха се на иерушалаимския бряг и потеглиха полека край градската стена. Тогава конярят се отдели, препусна напред и се скри, а човекът с качулката спря коня, спеши се на пустинния път, свали наметалото си, обърна го наопаки, извади изпод него плосък шлем без пера и го сложи. Сега на коня се метна човек във военна униформа и с къс меч на бедрото. Той дръпна поводите и буйният кавалерийски кон препусна в тръс, разтърсвайки ездача, комуто оставаше още съвсем малко път. Конникът наближаваше южната порта на Иерушалаим.
Под арката на портата танцуваше и подскачаше тревожният пламък на факлите. Войниците от втора центурия на Мълниеносния легион, които бяха на пост, играеха на зарове, насядали по каменните пейки. Като видяха приближаващия военен, те наскачаха от местата си, военният им махна и влезе в града.
Градът се къпеше в празнични светлини. Във всички прозорци трептяха пламъците на светилниците, отвсякъде долитаха славословия и се сливаха в нестроен хор. Надничайки от време на време през прозорците, гледащи към улицата, ездачът виждаше хора, насядали край празничната трапеза, на която имаше ярешко месо и чаши с вино сред ястия, подправени с горчиви треви.
Конникът си тананикаше тихо и минаваше в бавен тръс по пустите улици на Долния град към Антониевата кула, поглеждайки изрядко към невижданите никъде в света петосвещници, пламнали над храма, или към луната, увиснала още по-високо от петосвещниците.
Дворецът на Ирод Велики не взимаше никакво участие в тържеството на пасхалната нощ. В страничните покои, обърнати на юг, където се бяха настанили офицерите от римската кохорта и легатът на легиона, горяха светлини, там имаше някакво движение и живот, а предната част, официалната, където се намираше единственият и неволен обитател на двореца — прокураторът, — тя цялата, с всичките си колонади и златни статуи, сякаш беше ослепяла от толкова ярката луна. Там, във вътрешността на двореца, царяха мрак и тишина. Както беше казал на Афраний, прокураторът не беше пожелал да влезе вътре. Той заповяда да му приготвят легло на балкона, на същото място, където беше обядвал, а сутринта беше провел разпита. Прокураторът се изтегна върху приготвеното ложе, но сънят не пожела да дойде при него. Оголената луна висеше високо в чистото небе и няколко часа прокураторът не свали от нея очи.