— Какво говориш, първосвещенико? Кой би могъл да ни чуе сега и тука? Нима ти приличам на този млад малоумен скитник, който ще бъде екзекутиран днес? Да не съм дете, Каиафа? Зная какво говоря и къде го говоря. Обкръжена е градината, обкръжен е дворецът и мишка не би могла да се промуши през никоя дупка. Не само мишка, не би се проврял дори онзи, как му беше името… от град Кириот. Ах, да, ти познаваш ли такъв човек, първосвещенико? Наистина… ако се промъкне тук, горчиво ще се кае, и ти ми вярваш, нали? Та знай, първосвещенико, че от днес нататък за тебе няма да има милост, нито за тебе, нито за народа ти — и Пилат посочи в далечината вдясно, където на възвишението пламтеше храмът, — това ти го казвам аз — Пилат Понтийски, конникът Златното копие!
— Зная, зная — безстрашно отвърна чернобрадият Каиафа и очите му светнаха. Той вдигна ръка към небето и продължи: — Знае народът йудейски, че го мразиш с люта омраза и много мъки ще му причиниш, но да го заличиш от лицето на земята ти не ще можеш! Бог ще го опази! Ще ни чуе, ще ни чуе всемогъщият кесар, ще ни защити от злодея Пилат!
— О, не! — възкликна Пилат и с всяка дума му олекваше все повече: вече нямаше нужда да се преструва, нито да подбира словата си. — Твърде много се оплаква ти на кесаря от мен и сега е ударил моят час, Каиафа! Сега ще полети вест от мен, и то не до наместника в Антиохия и не до Рим, а право до Капрея, до самия кесар, вест как вие в Иерушалаим спасявате от смърт явни метежници. И не с вода от Соломоновия извор, както го исках за ваше благо, ще напоя тогава Иерушалаим, не с вода! Спомни си как бях принуден заради вас да сваля от стената щитовете с монограма на императора и да размествам войските, наложи се, както виждаш, лично да дойда да наблюдавам какво става тук! Запомни думите ми, първосвещенико! Ти ще видиш в Иерушалаим не една и две кохорти! Пред стените на града ще се струпа целият легион на Фулминат, ще пристигне арабска конница и тогава ще чуеш горчив плач и стенания! Ще си спомниш тогава за спасения Вар-Раван и ще съжалиш, че изпрати на смърт философа с мирната му проповед!
По лицето на първосвещеника бяха избили петна, очите му горяха, и той като прокуратора обели зъби в усмивка и отвърна:
— Вярваш ли ти самият, прокураторе, на онова, което говориш сега? Не, не вярваш! Не мир, не мир ни донесе в Иерушалаим този прелъстител на народа, и ти, коннико, много добре разбираш, че е така. Ти искаше да го освободиш, за да размири хората, да поругае вярата ни и да натика народа под римските мечове! Но аз, иудейският първосвещеник, докато съм жив, няма да оставя на поругание вярата и ще браня народа си! Чуваш ли, Пилате? — и Каиафа заканително вдигна ръка: — Вслушай се, прокураторе!
Каиафа млъкна и прокураторът чу отново сякаш шум на море, плиснало вълните си чак до стените на градината на Ирод Велики. Този шум се надигаше отдолу към нозете и лицето на прокуратора, а зад гърба му, там, отвъд крилата на двореца, се чуваха тревожните сигнали на тръбите, тежкото скърцане на стотици стъпки, звън на желязо. Прокураторът разбра, че римската пехота вече тръгва, съгласно неговата заповед, за страшния за бунтарите и разбойниците предсмъртен парад.
— Чуваш ли, прокураторе? — тихо повтори първосвещеникът. — Нима ще ми кажеш, че всичко това — първосвещеникът вдигна и двете си ръце, а тъмната качулка се свлече от главата му, — нима ще ми кажеш, че всичко това го е предизвикал жалкият разбойник Вар-Раван?
Прокураторът избърса с опакото на китката мокрото си студено чело, погледна към земята, после присви очи срещу небето, видя, че нажежената топка е почти над главата му, а сянката на Каиафа съвсем се е свила до опашката на лъва, и каза тихо и равнодушно:
— Наближава пладне. Увлякохме се в разговор, а трябва да продължим.
С изискани изрази се извини на първосвещеника, покани го да поседне на пейката в сянката на магнолията и да почака, докато извика останалите лица, необходими за последното кратко съвещание, и даде още едно разпореждане, свързано с екзекуцията.
Каиафа учтиво се поклони с ръка на сърцето и остана в градината, а Пилат се върна на балкона. Там заповяда на очакващия го секретар да покани в градината легата на легиона, трибуна на кохортата, а също двамата членове на Синедриона и началника на храмовата стража, които очакваха на по-долната тераса на градината в кръглата беседка с водоскока да бъдат повикани. Пилат добави, че веднага ще дойде и той в градината, и се отдалечи във вътрешността на двореца.
Докато секретарят събираше хората за съвещанието, в стаята, засенчена от слънцето с тъмни щори, прокуратора се срещна с някакъв човек, чието лице беше наполовина прикрито от качулка, въпреки че в стаята лъчите на слънцето не биха могли да го безпокоят. Тази среща бе извънредно кратка. Прокураторът тихо каза на човека няколко думи, след което онзи се оттегли, а Пилат излезе през колонадата в градината.