Трябва да признаем заслугите на човека, който ръководеше следствието. Изчезналият Римски бе намерен с поразителна бързина. Достатъчно беше да се съпостави поведението на Асокаро на пиацата за таксита пред киното с някои ориентири за време, като например кога беше свършил сеансът и кога именно е могъл да изчезне Римски, за да бъде пратена незабавно телеграма в Ленинград. След един час дойде отговорът (в петък привечер), че Римски е открит в стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, на четвъртия етаж, редом със стаята, в която е отседнал завеждащият репертоара на един от московските театри, гостуващи това време в Ленинград, в онази стая, в която, както е известно, мебелите са сиво-синкави, с позлата, и до която има чудесна баня.
Сварен, че се крие в гардероба на стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, Римски беше разпитан още в Ленинград. След разпита в Москва пристигна телеграма, известяваща, че финдиректорът Римски е в състояние на невменяемост, че на въпросите не дава или не желае да дава смислени отговори и моли само да го скрият в бронирана килия и да му сложат въоръжена охрана. От Москва заповядаха телеграфически Римски да бъде докаран с охрана в Москва, вследствие на което в петък Римски потегли така охраняван с вечерния влак.
Пак в петък привечер се откриха и дирите на Лиходеев. По всички градове бяха разпратени телеграми с официално запитване за Лиходеев и от Ялта се получи отговор, че Лиходеев бил в Ялта, но излетял с аероплан за Москва.
Не можеха да се открият само дирите на Варенуха. Известният на абсолютно цяла Москва знаменит театрален администратор сякаш се беше стопил във въздуха.
Междувременно се наложи да се занимаят и с някои произшествия в други краища на Москва, извън театър „Вариете“. Наложи се да бъде изяснен необикновеният случай с чиновниците, пеещи „Славно море“ (впрочем професор Стравински успя да ги оправи само за два часа с някакви подкожни инжекции), с лицата, които връчваха на други лица или учреждения вместо пари дявол знае какво, и с лицата, пострадали от това.
От само себе си се разбира, че най-неприятен, най-скандален и неразрешим измежду всички тези случаи беше случаят с открадването на главата на покойния литератор Берлиоз направо от ковчега в Грибоедовата зала, извършено посред бял ден.
Дванайсет души водеха следствието и нижеха като плетачки на кука проклетите бримки на това сложно дело, пръснати из цяла Москва.
Един от следователите се появи в клиниката на професор Стравински и веднага помоли да му бъде даден списъкът на лицата, постъпили през последните три дни. Така бяха открити Никанор Иванович Босой и нещастното конферансие с откъснатата глава. С тях впрочем се занимаваха малко. Сега беше вече лесно да се установи, че те и двамата са станали жертви на една и съща шайка, възглавявана от тайнствения маг. Но Иван Николаевич Бездомни страшно заинтересува следователя.
В петък привечер вратата на Иванушкината стая №117 се отвори и влезе млад, кръглолик, спокоен и с деликатни обноски човек, който изобщо не приличаше на следовател и въпреки това беше един от най-добрите следователи в Москва. Той видя лежащия на кревата пребледнял и изпосталял млад човек, с очи, в които се четеше липса на интерес към всичко наоколо, с очи, които се насочваха ту някъде надалеч от онова, което го обкръжаваше, ту някъде към вътрешния свят на младия човек.
Следователят много любезно се представи и каза, че се е отбил при Иван Николаевич да си поприказват за завчерашните произшествия на Патриаршите езера.
О, как щеше да тържествува Иван, ако следователят беше дошъл при него по-рано, да речем, през нощта срещу четвъртък, когато Иван буйно и страстно беше настоявал да изслушат разказа му за Патриаршите езера! Сега се сбъдна мечтата му да помогне за залавянето на консултанта и вече нямаше нужда никого да търси, човекът му беше дошъл на крака именно за да изслуша неговия разказ за случилото се в сряда вечерта.
Но, уви, през времето, изтекло от момента на гибелта на Берлиоз, Иванушка коренно се беше променил. Той беше готов охотно и учтиво да отговаря на всички въпроси на следователя, но равнодушие се долавяше и в погледа на Иван, и в интонациите му. Поетът вече не се вълнуваше от онова, което беше сполетяло Берлиоз.